20 години от създаването на издателство „Захарий Стоянов” Иван Гранитски: Съвременни кириакстефчовци търчат в „конака” днес – посолството на САЩ, или се подмазват на Брюксел

Posted By on 20.05.2016

granitski

Иван Гранитски (1953 г.) е издател, журналист, поет, критик, публицист и обществен деец. Бил е заместник главен редактор на в. „Пулс“ (1979-1985), в. „Литературен фронт“ (1985-1991). Генерален директор на БНТ (1995-1996). В периода 1992-1995 г. е директор на ИК „Христо Ботев“. През 1997 г. създава собствено издателство „Захарий Стоянов“, а междувременно е главен редактор на списание „Везни“. Автор е на повече от 30 книги поезия, критика и публицистика.

 

Двайсетата си годишнина издателство „Захарий Стоянов” посреща и с нова книга на нейния създател, вдъхновител и шеф. Тя ще бъде представена на 20 май (петък) от 18 часа в големия салон на БАН на юбилейната вечер, която се организира от Столична община, БАН и издателството. Книгата е озаглавена „Образ и метафора” и в нея литературният и художественият критик се вливат в едно.

Впрочем двата най-важни знака, около които и чрез които се организира изкуството, за да се възвиси според дарованието на твореца, са образът и метафората. Вниманието на автора е насочено върху творчеството на поети и художници, даващи облика на литературата и изобразителното изкуство от средата на миналия век до днес, формиращи и утвърждаващи новите традиции на българската култура и българското словесно и пластическо изкуство.

Новаторското в книгата е, че изследването е не толкова сравнително, а повече паралелно, т.е. показва как поетите и как художниците (всеки по свой начин и в своето време) създават образа, как си служат с метафората (съобразно езика на своето изкуство) и как и защо творчеството им придобива смисъл и значение.

 

– Издателство „Захарий Стоянов”, което вие създадохте, става на 20 години. Какво ви накара да го направите, господин Гранитски?

– Преди всичко усещането за опасност. Забелязвам през последните години ерозия на националните ценности, каузи, цели. Могъщи вътрешни и външни сили финансират един подривен процес, който има за цел да разложи националната идентичност, да зомбира българското общество, да създаде хомункулси, изроди, ои така младото поколение да бъде с подменено съзнание, да се откаже от българската си чест, достойнство и самоличност.

Именно това ме мотивира повече и повече през последните 20 години. Смятам, че трябва да запазим и да върнем на нашето общество посланията на великата ни литература от Паисий и Софроний, през Ботев, Вазов, Яворов, Гео Милев, Дебелянов и Вапцаров та до съвременната българска литература, изкуство и култура, които имат здрава национална памет и корени.

– Имахте ли съмнение, колебание как да се казва издателството, може би сте се лутали измежду няколко имена на велики български творци?

– Не, нямах никакво колебание за името на издателството. Смятам, че Захарий Стоянов е една от най-емблематичните фигури, които са се борели за защита на националния дух, зашита на националната идентичност. Разбира се, той е и поборник, велик деец на национално-революционната ситуация и действия преди Освобождението, а по време на Съединението е главният деец, свързан с него. Захарий Стоянов е гениален публицист, историограф, мемоарист, гениален писател, един от наследниците на духа на Ботев и Каравелов.

– Именувайки издателството „Захарий Стоянов” и желанието ви да работите на ползу роду, да издавате велики и незабравими книги, които никога няма да изчезнат от лавиците на книжарници и библиотеки. Напоследък се правят опити за пренаписване на българската история. Откъде това неистово желание у някои хора?

– Това желание е породено от недостатъчната почтенност и голямата доза сервилност, които притежават повечето днешни личности, които се занимават с политика, и се самооблащават, че са политически елит. Голяма част от тях са полуграмотни, неподготвени за високата си мисия, едва ли четат книги, а може би не знаят кой е Захарий Стоянов, кои са големите наши писатели и мислители.

Не зная какво трябва да се направи и как да се събуди националното чувство днес у българските политици, не казвам, че всички са лишени от него, но много малко го имат и това е бедата ни днес. Видяхме докъде ни докара това папагалско падакване към всяко привикване или съвет от Брюксел.

Ето какво става с българските правителства и партиите, които идват и си отиват от управлението, които за съжаление, не отстояват българската национална кауза и интереси откакто сме член на Европейския съюз, а слушат глупавите и понякога недодяланите и вредни съвети на брюкселските чиновници.

– Толкова ли е трудно да се каже „не”?

– Никак не е трудно! Нашите политици трябва да казват „не”. Както го правят Орбан или политиците на Чехия, Унгария, Словакия, Сърбия, Гърция, Полша. През послените години виждаме, че лидери на страни от нашия калибър казват „не” на глупостите, преподавани им от Брюксел, и така защитават националните си интереси. Само България е на опашката.

– Вашата работа е видна и прозрачна, но повечето не знаят кой сте, откъде сте тръгнали, откъде идва любовта ви към литературата. Как би изглеждал вашият автопортрет?

– Аз съм човек, закърмен с българската литература от ученическите си години, това са 70-те години на миналия век, завършил съм Журналистика, доктор по философия. Вече 40 години се занимавам с изследване на съвременната и класическата българска литература като критик, поет, публицист, автор на над 30 книги. Журналист по призвание, литератор по съдба, издател по волята на провидението през последните 20-25 години. Това е моята творческа биография.

– Каква беше детската ви мечта, с какво мечтаехте да се занимавате?

– Винаги съм искал да бъда писател. От 10-12-годишна възраст започнах да пиша поезия, разкази и по-късно критика.

– Кой беше вашият първи критик и читател?

– Моят баща, който беше дълги години журналист във в.”Вечерни новини”, публицист, автор на две-три книги поезия, родови спомени. Той беше много благороден и добър и в същото време строг и взискателен. И майка ми, която е моят пример за морал и почтенност в живота, която ме е дарила с чувствителност и състрадателност, надявам се.

– Кога човек може да изпита желание да пише – само когато се възхищава от красивото, когато е влюбен, разлюбен, когато сърцето му пламти от патриотизъм?

– Според мен всичко – и мъката, и любовта, и възторга, разочарованието, гнева, покрусата… Всяка силна емоция тласка човека и го мотивира да пише.

– За да започне да пише, трябва ли човек да е по-раним като душевност, душата му да е като тънко стъкълце?

-Не! Добре е човек да е раним, но от гледна точка на това да е чувствителен и да възприема болките и радостите на другите. Но е добре и да има защита, защото пък болката понякога убива. По-добре творецът да е жив и да възпроизведе тези негативни или положителни емоции и от тях да сътвори едно произведение на изкуството.

– Коя беше първата книга, която издадохте, коя е последната и имате ли любима сред издадените от вас стотици книги през послeдните 20 години?

– Първите две книги, които издадох в новото издателство „Захарий Стоянов” преди 20 години, бяха „Под игото” на Иван Вазов” и „Мъртви души” от Николай Гогол. Сложно е да кажа коя е любимата ми книга, но със сигурност сред тях е „Записки по българските въстания” на Захарий Стоянов. Последната, която издадох буквално преди дни, е на големия ни историк акдемик Георги Марков – казва се „Любомъдрие на историята”.

– Хубава дума… Има ли сега любомъдрие?

– Има любомъдрие. Автори като акад. Марков, акад. Константин Косев, акад. Васил Гюзелев, акад. Благовест Сендов, големият ни езиковед Михаил Виденов, професорите Иван Маразов, Васил Проданов, Васил Николов, изключителните художници като Любен Зидаров, Борислав Стоев, Светлин Русев, Ивайло Мирчев, Володя Кенарев,Греди Асса, чийто албуми издаваме или предстоят да бъдат издадени, са именно такива хора. Хора, които проявяват своето любомъдрие и към историята, и към изкуството, и към Отечеството.

– Каква е нашата история, много ли е страховита, трагична?

– Поне българската история е доста страшна и трагична. Но с помощта на тези автори тяхното слово и творчество – образ, звук, метафори, защото става дума и актьори, художници, писатели, режисьори, учени с тяхна помощ и с това, което те създават, Отечеството може да превъзмогне и тези трагични мигове, в които днес живее.

– Може би напоследък позабравихме думата „Отечество”, малко хора вече я използват. Защо?

– Мисля, че съвременните българи ще преодолеят своите слабости и заблуди, ако се връщат повече към думи, а и съдържанието, което стои зад тях – като отечество, майчин език, родно огнище, родна стряха… Това са думи и съдържание, което на някои глобалисти и нихилисти се струват остарели, но това е коренът на всяка европейска и световна нация. Това е сигурна индикация, че тази нация, изкуство, народ ще живее и ще пребъде. Това е така да се каже имунната защита на всяка нация, родовата памет и корени.

– Като че ли родовото дърво на нашето отечество се крепи на малки коренчета. Няма ги вече дълбоките корени, няма ги два милиона българи, които са живи и здрави, но са предпочели тежката чужбина, по думите на поета…

– Уви, вие сте права с този трагичен и страшен въпрос. Днешната ни задача е как да направим така да се върнат тези 2 милиона, че и повече в отечеството и да работят за неговото възкресение. Това е единствената главна задача на нашите политици. Ако те не успеят да я осъзнаят – тежко и горко ни.

– А усещат ли политиците ни тази си мисия или имат други дертове?

– За съжаление, изглежда, че ограбването на държавата е главната им задача. Това е омерзително и позорно и рано или късно ще получат възмездие. По-важната задача е ако нашите политици и държавници не могат да се събудят, то обществото да ги принуди или може да се стигне отново до съдене на виновните за поредната национална катастрофа.

Дано да не е вече късно, когато всичко ще е загубено. Но има и такива периоди в историята, при които след поредна картастрофа влизат в затвора, че и по-тежки работи се случват на министри и министър-председатели. Нека помнят, че всичко се плаща – има и божие, и човешко възмездие.

– Кое е онова нещо, което прави най-много един народ разединен? Защо политиката само ни разделя?

– Наивността и прекалената търпимост на обществото позволиха да избуее злонамереността и крайната алчност на нашите политици, които разделиха и противопоставиха народа преди 26 години и продължават да го правят. Тяхната дейност е зомбирането, озлостяването, противопоставянето, разединението на обществото, а то вече е забравило кое е добро и зло, кое е благородно, възвишено, ниско… Там е проблемът. Задачата на всеки българин е да се събуди и да принуди тези алчни като катоновци политици да се стреснат и да се махнат от обществената сцена, за да изберем по-достойни.

– Патриархът на българската литература Иван Вазов създаде преди повече от 120 години негативния образ на Кириак Стефчов. Защо този Кириак Стефчов непрекъснато възкръсва?

-Бедата и трагедията е, че Народното събрание е пълно с кириакстефчовци. Те периодично търчат в конака, както казва Захарий Стоянов. А това вече не е оня конак отпреди 130 години, а е американското посолство или някое друго чуждо посолство. Това е бедата, трагедията, която става пред очите на всички. Или търчат в американското посолство, или се подмазват на Брюксел – това е конакът днес.

– Събитие от последните дни разбуни като кошер България и ни накара да се замислим – една българска жена, позната в целия свят, отказа да й бъде даден най-големия български орден „Стара планина”. А името й казва всичко, няма нужда да обясняваш какво е направила.

– Това е поредният позорен факт в новата ни история. Той трябва да стресне всички политически сили в парламента и извън него. Нешка Робева е човек с изключителни заслуги във всяко едно отношение и самият факт, че в Министерския съвет се водят пазарлъци и едни от министрите гласуват „за”, а други „против” нея, е позорен. Това може би е най-позорният момент в историята на Министерския съвет от последните години.

Добре е, че медиите изнесоха този факт, за да се види подлостта на целия ни политически елит. Тези шестима министри, гласували против нея, ще бъдат записани с черни, мрачни букви в нашата история.Това е само един от примерите на свинщина и безобразие, които владеят нашето общество от горе до долу.

– Вие не се уморихте през годините да казвате, че мъдреците ще спасят България. И повтаряте имената им непрекъснато, все гледате да не пропуснете някого от тях… Но мъдростта я няма, тя е затворена в собствените си домове, а и никой не иска съвет от нея. Защо се отказваме от мъдростта?

– Боя се, че светският живот на България е съвсем опростачен и вкаран в обятията на повсеместната чалга. Дано не се докараме до там, както са били нашите прадеди преди 200 г., че единствената мъдрост, единственият светлик на мъдростта да е в манастирите и в някои затворени общества на духовни хора, напълно отвратени от просташката действителност.

– Как бихте определили живота днес с някоя от хилядите народни мъдрости?

– Когато волът рие – пада върху гърба му. Това е пословица за днешните български политици. Ще ви кажа и един цитат от стихотворение на Яворов: „ Пазете се, Сизиф скала подига, къде ли ще помери”. Сизиф е българският народ, който рано или късно ще вдигне скалата.

Източник:http://epicenter.bg/,автор: Мариела Балева

Вашият коментар