СРЕЩИ В ЕФИРА с проф.Петко Тодоров:”ДА ПРЕБЪДЕ ДУХЪТ”,разговор с д-р Петър Дертлиев – АРХИВ + ВИДЕО

Posted By on 14.02.2018

„Моят призив към Бъдното?

„Да прибъде духът на Дон Кихот в избраните да търсят идеала,въпреки всичко грозно в живота”.

Това е залогът на вашият успех и на вашето красиво бъдеще.

Д-р Петър Дертлиев

Следващите редове са част от живота и историята на България. Тя събира мъдростта и достойнството на хора, известни в обществото, с ясна жизнена философия и гражданско поведение. Обединяват ги телевизионните срещи, в който имах удоволствието да разговарям с тях и изборът им – ЗА БЪЛГАРИЯ.

 „ДА ПРЕБЪДЕ ДУХЪТ“

 В една вечер в края на лятото, малко преди д-р Петър Дертлиев, да влезе за последен път в болницата дълго разговарях с него в ефира на телевизия „7 дни” . Част от разговора ни беше публикуван. Но за него и делото му, за нас, към които той отправяше посланията си е задължително да знаем цялото “завещание”. Поне аз така възприемам думите и делото на Доктора. Защото в бездуховно време той воюваше и се надяваше.

 Петко Тодоров: В тревожното време, в което живеем имаме нужда от Вашата мъдрост, от Вашия опит. Затова нека поговорим как изглежда един живот, отдаден на другите, един живот, не събрал неприазън и лоши чувства.

Д-р Петър Дертлиев: Само че веднага ще възразя. Аз събрах в моя живот толкова любов, колкото малко хора са могли да съберат и все още я имам, и толкова омраза, и толкова обрати в отношението към мене, които ми стигат за дваисет живота.

П.Т.: Нека започнем от родителите. С какво се занимаваше баща Ви?

П.Д.: Ами, беше учител, основен учител. По онова време се бореше за социализма. Най-напред трябва да знаеш една малка подробност – семейството на преселниците е много религиозно. Когато бил ученик, татко прислужвал в черквата. Един ден вижда, че свещеникът вътре в притвора яде блажно. Оттогава Антон Дертлиев не позволяваше икона в къщи и не даваше да се говори за религия. Та този Антон Дертлиев по това време все още навлиза в социализма. И естествено понеже е от нашия род, води стачка. И го изключват. Все пак завършва и успява да стане учител.

П.Т.: А какъв е споменът за майка Ви?

П.Д.: Мама я помня с нейната доброта, с това, че тя можеше всичко. Те с татко се бяха събрали в едно плевенско село, моето родно село Писарово. Тя можеше всичко. Правеше ни шапките, правеше ни панталонките, дрешките, за да бъдем най- спретнатите деца. Просто беше със златни ръце и златно сърце. Създаваше впечатление, че е мек човек. Една мекота, която спираше грубостта на двама ни с брат ми, понякога и на баща ми остротата. Трябваше да дойдат големите изпитания, за да я видя в нейното величие. В деня, в който ме арестуваха видях силата на характера.

П.Т.: Като мото на Вашата книга “По жаравата” е написано “На баща ми завета му – сине, не казвай никога моля, освен от учтивост”. Това за твърдост ли е?

П.Д.: Да. Той самият беше твърд човек и знаеше какво ми предстои, тъй като аз вече влизах в политиката. Знаеше, че животът няма да ме погали. И той ми каза: “Щом като поемаш тоя път, трябва да знаеш това”.

П.Т.: Кой създаде интересът Ви към политиката, кой Ви подтикна, кой хвърли искра? П.Д.: Сигурно е изиграла роля бащината ми насоченост. Татко беше синдикален лидер на  основните  учители,  беше кооператор  и  социалист. Но в началото не правеше никакъв опит да ми влияе. Първият ми контакт беше с комунисти. Симето от съседния клас ме покани и аз влязох в Маркс-Ленинов кръжок. И там станах социалдемократ. Защо? Защото момчето Петър на 15-16 години искаше да знае защо. Носеха се готовите скрижали, казани от Ленин, от Сталин, Маркс, ама аз питам “Защо?”. И заради това мое “защо” ме обявиха за опортюнист, социалфашист. И така те ме насочиха да разбера, че не съм за там, а съм социалдемократ.

П.Т.: А интересът към медицината откъде идва?

П.Д.: О, това не е интерес. Аз бях вече с досие в полицията, ще видите тази снимка, бях на път за изключване, имаше вече премеждия. Исках да следвам т.нар. духовни науки: философия, литература, критика. Моят старец ме погледна и ми каза: “Слушай, сине, това са все професии на чиновници, те мен не могат да търпят, та теб ли ще търпят? Ти си нагазил в политиката. На 30 години ти си депутат, след 30 си нагоре или в затвора. Я вземи професия – да знам, че съм ти оставил хляб.”.

П.Т.: Прав е бил, се оказва.

П.Д.: Три пъти да е благословен за това, че ми даде професия, която ми спести много унижения.

П.Т.: И тръгнахте “по жаравата”, казвате във Вашата книга. В началото упреквате Чърчил. За това, че се е разпоредил със съдбите на десетки милиони хора.

П.Д.:    Жестоко,    нечестно,    на    това    отгоре,    гаврейки    се    с    нас.    Никой    във Великобритания, казва той, няма да скърби за тоя нечестен народ. Предаде ни с гавра. П.Т.: Казвате, че сме му били необходими, за да доказва на собствения си народ, че има и по-лошо и така може да изглежда светът. Може ли да се прави паралел с днешното състояние и с Балканите?

П.Д.: Може би от позицията на своето благосъстояние и спокойствие, могат да ни погледнат високомерно. Но аз ще ги попитам – биха ли издържали и един век това, което нашият народ е издържал? Балканите имат своята драма. Те не са като Америка зад океани. Не са като Англия отвъд Ламанш. Ние сме на кръстопътя на народите, ние сме обречени да бъдем газени, да се борим, да умираме и отново да оживяваме като птицата Феникс. И затова не мога да приема никой да е по-голям от тази малка страна. Те сега са големи, хвалят се със своята империя. Та ние по-малка империя ли бяхме? Бяхме големи по територия, бяхме големи по сбора от етноси и нации, които стопихме в нашия котел, оня генетичен заряд, който имаме и никой няма. Затова сме богати с това, което можем още да даваме.

П.Т.: “Кръстният път” започва със следствията, със Софийския затвор. Преминавате почти през всички затвори.

П.Д.: В Плевенския два пъти, в Софийския два пъти, в Белене два пъти.

П.Т.: Най-трудното в затвора?

П.Д.: Най-трудното беше изолацията – една година в Плевенския затвор, в Белене – наказателната част и от всичките най-страшното, Деветият кръг на Ада беше в Държавна сигурност.

П.Т.: Кажете няколко имена, с които въпреки самотата, въпреки изолацията, затворът ви свърза.

П.Д.: Затворът ме свърза с Димитър Гичев. Изолиран в Плевенския затвор, ние с него водехме нелегална кореспонденция. Тя всъщност е била следена от Държавна сигурност, но ние тогава си разменяхме новини, превеждахме стихове, мъчихме се самички, макар и отделени от хората, да живеем като хора и като политици. С Гичев бяхме по-късно в наказателния – Пазарджишкия затвор. Там беше и Буров, нещастен, болен, умиращ. И достоен.

П.Т.: Нямала България водачи. Защо така българите посягаме – и преди девети септември, върху най-добрите, най-почтените?

П.Д.: Ние не само посягаме. Ние се отказваме от тях! Защото те са нашата гузна съвест. Защото когато говорим за нашите големи водачи, всеки ще каже: “Добре, а какво направихте вие за тях?”. Един български парламент гласува отнемане на имунитета и отиване към бесилото на Никола Петков и на Трайчо Костов. Що за парламент е това!? Може би вие не знаете, че малко хора посмяха да не гласуват за осъждането на тия публични трибунали – Кръстьо Пастухов, и Никола Петков, и Трайчо Костов. Какъв народ е този, който смееше не да защитава своите големи водачи, а просто ги предаваше със своето мълчание.

П.Т.: Липсва и днес една Околчица, като пречистване.

П.Д.: Не само Околчица. Има много, много жертвени места на България. Нашият народ се приучва към консумация. Правят го едно консумативно общество без памет,без спомен. Идеалът, идеализмът е някаква овехтяла дрипа, от която трябва да се откажем. Учат ги – бъдете прагматични, устройвайте се материално, вземете хубавата кола, хубавия апартамент. Разхождайте се из Европа. Всичко това са хубави неща, много са хубави и са необходими. Но има нещо много по-високо и по-силно. Както казваше Жорес – от пепелта да изровим жаравата. А в нашата история има много жарава.

П.Т.: Това ли загубихме през последните десет години?

П.Д.: Аз ще ви предизвикам. Десет години имаше свирепа жестокост от комунистите, безчовечна, нетърпима, невъзможна. След това, обаче, след този период, българският народ тихо и работливо градеше своята държава. Аз обикалях 25 години, това беше привилегията на бившия затворник, една професия, която никой не желае, но аз видях как израстваше българското село, как израстваше хубавата селска къща, как ги имаше вече мегданът, изданието, читалището. Видях как България израсна като една модерна, не на най-високо ниво, но добре напреднала икономически и невероятно много в образованието и здравеопазването страна. Може да отричат всичко за този период, но  в Интернационала последното нещо, което беше като мотив е, че не подлежат на комерсиализиране образованието и здравеопазването. Не търпят търговска сметка – има икономическа сметка за полезния ефект от вложените пари. Но това, което се прави у нас, че трябва от пациента да се върнат обратно парите, дадени от държавата – това е престъпление. Българският народ загуби по това време всичките си епидемии. Българският народ оздравя и получи четири години повече живот. А сега му ги отнеха. И това, което стана в здравеопазването, мога да коментирам така – развали къща, направи колиба, както казва народът. А образованието? Досега консумирахме всенародното образование за всички българи. Сега вече започваме да консумираме образованието на елита. Но елитът не дава винаги елитните умове. Но сега вече има друг, имотен ценз. Вече сме в хубавата книжка “Желязната пета” на Джек Лондон. Парично правосъдие, паричен ценз за служба, паричен ценз за устройване, дори за погребение. Живеем в едно общество на капитала – в най-лошата му форма. Защото има капитал и капитал. Живеем в един див капитализъм, в най-отчаяната му форма, която можеше да се помисли.

П.Т.: Казахте 10 години жестокости на комунистите. Минаха 10 години от 10 ноември. Можем ли да очакваме, че оттук нататък съзиданието ще бъде определящото, а не рушенето?

П.Д.: Дай Боже! Това е била целта на моя живот и мъката на моя живот. Моят внук следва икономика в Сан Франциско. Той ми каза: “Дядо, знаеш ли, че в моите  учебници пишеше, че в целия лагер единственият, който не прие монетарната система и предложи кенсианско решение е председателят на БСДП в България?”. Единствен аз предложих друго решение за икономиката в страната, което беше в духа на България. За него не трябваше да подражавам на хора извън страната – академици, но които не са живели в България. И не знаят как е раснала тая моя България. И ние, политиците, отчасти разиграхме тоя фарс – да твърдим, че България е една страна ограбена, без никакви ресурси, от която няма как да се тръгне. Ние по тоя начин легитимирахме разграбването на големите богатства на България. България на 10 ноември беше страна с добра икономика, с добре инвестирана материална база и духовна култура.

П.Т.: С това, че защитихте изграденото от народа, а не от режима, загубихте участие във властта през тези 10 години.

П.Д.: Аз я загубих заради конституцията. Затова, че понечих да дам мир на тоз народ.

Ние току-що бяхме преживели кървавата вакханалия в Румъния. Следваше другата, в Югославия. Закъснели герои в парламента,  хора, които са се свивали до палата на жена си по време на комунизма и не са посмели никому дума да кажат, изведнъж решиха да бъдат герои. Ченгето Георги Марков и жена наричана Николай и тем подобни. Други пък просто си направиха актив. Излязоха и легнаха на поляната, борци против парламента. Една хумореска, на която целият свят се смя. Да стачкуваш против парламента! Бегълци от парламента. Обаче хората започнаха да вярват. Дойде при мен г-н Йордан Василев. Беше извел само 30 души депутати. “Дертлиев, това е звездният ни час. Изведи ги, ще те носим на ръце.” Да ти кажа, винаги е приятно да те носят на ръце. Никак не е приятно да те плюят. Поколебах се, честно казано. Рекох си – да ги изведа, но после какво ще стане? Накъде? И отидох в Севлиево при д-р Москов. Викам му: “Таню, предлагат ми да изведа депутатите от парламента, да разтурим парламента.” А той ме попита: ”Кои ти предлагат, какви са хората?” Отговорих: “Ами хора като хора, но малко бесовити”. Отговорът му беше: “Пете, бесовете ще те вдигнат на ръцете си, но те няма после да те пуснат. Ако трябва за България, пожертвай партията.”. И аз казах на Йордан Василев: “Сега е кръстопът на историята, аз оставам”. Заради това, че в България нямаше кръв, че България се разви спокойно. И това, че двама президенти се кълнат точно в тази конституция, която я наричаха комунистическа, а тя е парекселанс идеална европейска конституция, социална, демократична, чудесна. Сигурно ще има поправки…

П.Т.: Но десетилетия ще работим по тази конституция…

П.Д.: Столетия! И тогава ние дадохме нашата голяма жертва. Цялата центристка формация и на първо място БРСДП. Това е най-големият жертвен акт – на моята партия и аз мога само да й благодаря за това.

П.Т.: Сега, като гледате обстановката в страната, съжалявате ли, че се отделихте от СДС? Или се страхувахте,че ще погълне и претопи в партия, както направи с други малки формирования.

П.Д.: Нас мъчно можеше де претопи. Ако и земеделците имаха водач, който да може да бъде партньор, нищо не можеше да ни претопи. Една трета от хората бяха БСДП, другата трета – от Земеделския съюз, така че ако беше здрав нашият съюз, нямаше да го позволим. Имаше и външни намеси. И досега твърдя – това, което стана, не е само българско дело.

П.Т.: Имате ли усещането, че историята ще постави оценка на действията на политиците от този период?

П.Д.: Абсолютно съм сигурен.

П.Т.: А как успявате да не сте озлобен?

П.Д.: Вижте, злобата разяжда. Чувството ми за хумор ми помага много. Поглеждам моя противник и виждам колко е смешен и колко е малък. И от тази забава той престава да бъде за мен големият противник, става смешният, малък, жалък шут.

П.Т.: Да оставим политиците. Народът ни добър ли е?

П.Д.: Редното е да кажа, че е много добър. И е добър, и не е добър. Добър е, но много обича пикантерията, обича лютивите гозби. Харесват му и красивите неща, но понеже 50 години живя не в героика, а в преклонение, за него светлината и личностите, които  я носеха, в началото му бяха необходими, за да му дадат кураж за промяна, но после станаха част от неговата гузна съвест. И той много лесно възприемаше всяка мръсотия, която се говореше по адрес на тези хора. Не остана нито един от хората, изживели  своя кръстен път, които да не бъдат обругани от нашия хубав народ. Не го казвам от някаква злоба. Искам да предупредя само. Братя българи, аз съм един от вас, ваш съм. Няма секунда от живота ми, когато да не съм бил ваш. Помнете какво е било. И мислете какво е било. Тогава взимайте решения. Не се уповавайте на многогласни и панаирджийски измамници, а после не се оплаквайте, че те управляват лошо. Управителите са ваши. Вие ги избирате. Вие трябва да знаете. Защото народът казва – и куче от сой ще вземеш. Как можахте да дадете доверие на хората, доказани ченгета? Заблуда ли беше това? Не. Те просто викаха много против комунистите. И с това ставаха приемливи, ставаха чисти. Ами ако Тодор Живков беше станал да лае комунистите, сигурно и той щеше да ви хареса? Български народе, ти носиш своята отговорност. Ще ви кажа нещо – нещастен е един народ, който има нужда от герои. Българският народ е наистина нещастен, имаше нужда от герои, а още по-нещастен е народ, който в беда няма своите герои. Да, българският народ в беда винаги е имал своите герои, имал е хората, които са били чисти, жертвени. Като започнеш от Левски, като минеш през Ботев и през цялата галерия от загиналите български политически лица, като минеш през страданията на тези хора. Не ви го казвам, за да ни правите нови мъченици или нови активни борци. Казвам ви само едно – ние сме ваши деца, във ваше име събирахме сила. На вас се опирахме. Казват, че митичният Антей, като паднел, се опирал в земята и там намирал своята сила. С всичките ти твои хитрувания, българино, когато ние, хората, които посмяхме да се борим, смятахме, че вече сме загубили всяка опора, я намирахме в теб, в добрия обикновен българин. На тоя българин аз желая разум, преценка, памет и щастлив избор.

П.Т.: Може би това заслужава да бъде финал, ама аз искам да Ви питам още. Преди време на Копривщенското училище имаше лозунг: “Свободата не ще екзарх, иска Караджата”. Какво му трябва на българския народ сега? Има ли млади хора, които сте забелязали и които носят достойнство за бъдещето?

П.Д.: Не бих искал България да има нужда от Караджата. И ако аз пожертвах моята партия, то е за да няма нужда от Караджата в тази страна. Обаче Караджата не е само в извадената сабя. Караджата е достойнството да се жертваш и да живееш за народа. Да живееш честно и чисто. Да живееш, правейки добро за този народ. Това също е друг вариант на жертвеността на Караджата. Това не са антиподи.Те се съчетават. Екзарх – това е просветлението, това е идеята , това е мисълта. Караджата е нейното осъществяване. Та дали, дали с упорство в издръжливостта на тежкия живот, няма значение. Така че България има нужда и от Екзарх, и от Караджата.

П.Т.: Розичката на социалдемокрацията не слиза от ревера Ви. А днешното измерение на ценностите на социалдемократите – нека ги напомним.

П.Д.: Свобода, справедливост, солидарност. Свобода за тебе, както казва Волтер, в нищо, не съм съгласен с теб, но ще бъда до смърт верен на правото да кажеш това,което мислиш. Ето това е свободата – свободата за другия. Свободата за мен е тирания, ако бъде само за мен. Справедливост – да няма хора, които цинично демонстрират своето богатство, а други хора с висше образование – ровят кофите за боклук. Справедливост – това е възможността всеки да реализира своите възможности – физически и духовни. Всеки човек може да има своя дял, своята реализация в това общество. И най-после – солидарност, може би най-старият принцип – обичай ближния си. Това е от Евангелието. И аз се смея на тези господа, които се пишат християн-демократи, които могат да превръщат свободата в насилие, да мачкат хора, които говорят за справедливост, когато има такава нетърпима несправедливост в нашето общество и да слагат под мишница Евангелието и да се черкуват! Християнството не е черкуване, християнството е Христовата вяра, благост и обич към другия.

П.Т.: А как гледате на процесите, които вървят в социалдемокрацията в България? Ще доживеем ли обединени социалдемократи?

П.Д.: Не е лесно да стане това нещо. Това е една много голяма идея. Нещо повече. Ние живеем в един свят с турбулентна обстановка в България. В него не можете да видите социалдемокрацията еднотипна. Ако я погледнете и в световен мащаб, тя има няколко решения: едно е френското решение, друго е английското. Има нещо, което не мога да простя на българската социалдемокрация – липсата на кураж да търси българско решение. Да, аз познавам Интернационала, познавам всичките идеи, ще взимаме от тях с пълни шепи, но ще търсим българско решение. И моделът, който ни дадоха от запад, е погрешен. А изпълнението е порочно. Слава Богу, не е от социалдемократите. Ние, българите, бяхме длъжни да търсим наше, българско решение. България е имала велика школа на мислители. Можете да не харесвате Дядото, но той е школа. Да не говорим за  Янко  Сакъзов.  И  тая  страна  трябва  да  има  куража,  както  и социалдемократите – да мислят със собствените си глави. Затова няма да бъде лесно събирането им. Но нали преди мисълта стои идеалът, хуманизмът, обичта към хората. П.Т.: А на лидерите социалдемократи какво бихте казали?

П.Д.: На лидерите ще кажа само едно – лидер е този, който служи на другите, който изпълнява волята на другите, пречупена през неговата мисъл, който удовлетворява желанието и мисълта на масите. А лидер, който мачка другите, който предлага облаги на другите, който урежда кой да бъде депутат, кой ще стане кмет – извинете ме… Търговците бяха изгонени от Исус от храма. Време е с камшика на Исус да изгоним търговците от храма.

П.Т.: Как гледате на гражданските обединения, които просто сякаш излизат на вниманието на обществото, защото партиите влязоха в един порочен цикъл?

П.Д.: Дотук съм съгласен. Но какво си въобразяват те, че са нещо ново? И СДС почна като движение. Но да вървим нататък. В България политиката се е развивала в тази амплитуда: набира скорост опозицията – сваля правителството. Ама горе-долу има същите идеи. Започва новият цикъл: “Долу правителството”. Другари от т.нар. граждански движения, особено се обръщам към моите приятели на шоу-обединението

– Гергьовден, не зная по-чиста, по-силна, по-ефикасна критика от вашата, защото тя е  с хумор. Но кажете ми не какво не искате, кажете ми какво ще правите? Защото чух от вас само, че ще бъдете десни. Ако вие не ми кажете какво ще правите и няма друго, ще гласувам за Иван Костов, на когото зная дефектите. И така, господа, от т. нар. движения, ако вие сте само отрицатели, вие не носите нищо положително на нашето общество. Лоши или добри, партиите казват – ние сме това. Хайде, критикувайте ни сега или утре, като паднем от власт. Ако искате да сте полезни на страната, кажете каква е вашата оферта.

П.Т.: Дано ви чуят. А към неродените поколения на България?

П.Д.: Неродените поколения на България… Това са децата на моите внуци, на твоите внуци. Чудесни деца! Не забравяйте, че сте синове на велика нация, не по-малко велика от Франция, от Германия, Италия. Ние сме страната, от която започна Възраждането, господа от запада. Тук, от България, от един разпопил се поп Богомил, който тръгна да прави ерес, да проповядва човешкото в човека, който трябва да е центърът на Земята. Вашето Възраждане, с което се гордеете, започна оттук. Мои неродени правнуци, не забравяйте, че дадохме на стотици и милиони хора четмо и писмо. А това са неща, толкова велики, че нямаме право да сваляме глава от неудобство, че сме малка страна. Малка, но велика. Ако трябва да отправя призив към бъдното, извлечено от вече преживяното, то ще бъде пак това – “Да пребъде духът на Дон Кихот в избраните да търсят идеала, въпреки всичко грозно в живота”. Запомнете го, правнуци, търсете идеала, въпреки всичко грозно в живота. Това е залогът на вашия успех и на вашето красиво, щастливо бъдеще.

П.Т.: Желая Ви здраве, д-р Дертлиев, благодаря Ви за днешната среща.

П.Д.: Трябва ми поне малко отпуска още, от горе, докато… Искам да видя началото.

АРХИВ

Вашият коментар