СРЕЩИ В ЕФИРА с проф.Петко Тодоров:”ДА БЪДЕМ ЖАДНИ ЗА БЪЛГАРЩИНА”,разговор с Марко Семов – АРХИВ

Posted By on 16.01.2018

Петко Тодоров: Добър вечер, уважаеми зрители. Събеседник ми е известен учен, популярен писател, обществено ангажиран публицист, един от малкото изследователи на българската душевност и добър приятел. Добър вечер и добре дошъл в студиото на професор Марко Семов. И веднага искам да го попитам Какви сме ние, българите?

Марко Семов: Въпросът ви е какъв народ сме ние, българите е труден за дефиниране. Труден защото ние не сме еднозначни хора, не сме еднолинейни хора. Трудно е да се вместят оценките за българите в пет изречения, както бихме могли да го кажем за някои други европейски народи. Ако кажем, че сме дисциплиниран народ, ще се намерят и много дисциплинирани, и много недисциплинирани. Ако кажем, че сме народ, който си обича държавата като институция, веднага ще се появят прекалено много обратни приери. Аз бих го определил или бих се приближил в някаква степен до определението какви сме българите с оценката, че във всички случаи сме един много способен народ. С всичките последици, които това съдържание носи в себе си. Много способният народ и сложен народ.

П.Т.: Хайде да започнем тогава от теорията. За вас това е лесно. Кой е предметът на народопсихологията?

М.С.: Предметът на народопсихологията е изучаването на националния характер.

П.Т.: Древните мъдри обаче са казали, че човек мисли според природните си дадености. Че говори според познанията си и според чуждите внушения. И действа според привичките. Съгласен ли сте, че българинът много често действа според привичките си?

М.С.: Когато говорим за национален характер ние нямаме педвид случаи  на  изолирано поведение, на откъслечно поведение или на поведение, продиктувано от определени конкретни обстоятелства. Националният характер е едно много по-сложно отлагане, което идва от вековете, което е продукт на много обстоятелства, на повтарящи се обстоятелства, на повтарящи се провокации, на повтаряща се историческа съдба. Следователно той е едно формирано отошение, което е идвало в резултат на много натрупвания. И в него разбира се има и комплекси в поведението, има и парадокси в поведението. Така че това, което вие ме питате – да, съгласен съм, че има такива случаи.

П.Т.: Сега, след фанфарите, че ще ни приемат в Европейския съюз, ще утвърждаваме или ще сменяме ценностна система у българина?

М.С.: Тъй като става дума за приобщаването ни към една европейска общност с много по-малко ограничения от тези, които досега са съществували, тъй като става дума за нашето по-свободно общуване и движение в и чрез Европа, очевидно е, че някои от нашите характерови особености би било добре, ако хартисат във века, който си отиде. И също така би било добре това, което ни е правело винаги хора, вярващи в собствените си сили, в своето национално достойнство и самочувствие, тези черти ние да ги съхраним. Дори ако имаме, а ние имаме – една по-активна интелигенция, по- добре е тези качества да се подемат като една определена тенденция. Да подкрепим развитието и да утвърждаваме тези качества, които ще ни направят по-ярка, по-силна и по-приемлива физиономията в една, не казвам кога, обединена Европа. И там да сме жадни за българщина.

П.Т.: А от европейска гледна точка има ли парадокси в българския национален характер?

М.С.: Въпросът ви е колкото хубав, толкова и обиден. Обиден от гледна точка на това, че Европа малко ни познава. Европа толкова малко ни познава, че понякога ми става обидно и се питам дали това е обидно за нас, че не сме направили необходимото, за да научи Европа какво е създавала България в своята история, своята държавност, уроците, които ние сме давали като държавност на Европа в своето по-далечно  минало. Или това е обидно за Европа, която е изключителен прагматик и у нея интересите и дисциплината, тази комбинация между интереси и дисциплина, са я довели да един висок жизнен стандарт. И тя малко знае за голямо съжаление за България.

П.Т.: Могат ли управляващите да формират ценности у народа си?

М.С.: Могат само със собствения си пример. Ако ни дадат уроци и ни покажат европейско поведение, европейска загриженост за съдбата на България, съответно ще формират и определени ценности. Но виждате, че влезе и лошият тон, лошият език в общуването между хората и той дойде до голяма степен и от начина, по който в парламента общуват нашите политици.

П.Т.: Ще попитам нещичко, което съм намерил в “Оптимистична теория за нашия народ” от Иван Хаджийски: Може ли да се превърне пожеланието за отношение към хората на културата и интелигенцията на страната в действителна политика и стратегия на тази култура?

М.С.: Мисля, че аз бих бил един от щастливите и доволните хора, ако наистина такава промяна реално настъпи. Ако не се появи разминаване между тази декларирана готовност за общуване с интелигенцията и нейното реално отстраняване в много случаи от активния обществен диалог. Защото ако вземем например нашата Национална телевизия, вие ще видите колко отдавна на нейния екран не се явява нашата интелигенция. По една или друга причина, не зная какви са причините. Но всеки случай интелигенцията ни е стъписана, изплашена е в известна степен за съдбата си. Когато безработицата е толкова висока, това е нормално. Очевидно е, че ние като общество и като интелигенция се изправихме в състояние на един трус и стрес. Когато свободният пазар, либерализираният пазар е едно ново условие, с което ние не сме свикнали. Което е тясно в България за толкова много хора, занимаващи се с духовен продукт. Но тук опираме до един много по-съществен въпрос, макар че той е част от вашия въпрос. Дали би се стигнало, дали бихме позволили, дали ще бъдем достатъчно интересни на Европа, ако ние осакатим своето образование и своята култура. Тук въпросът е повече от есриозен, защото новият век, векът на информацията, на информационното общество, както го нарича Тофлър, този век иска високо образовани хора. А ние, струва ми се, че като че имаме много други дадености. Но онова, което най-вече ни прави перспективна нация, това егенетичната надареност на българите. Сивото вещество е това, на което ние можем както на нищо друго да разчитаме изключително много. И ако ние по една или друга причина се лишим от пъргавите крачета на децата си, от таланта им и от таланта на нацията в областта на изкуството, на културата изобщо, ако ние не използваме тази даденост, която ние просто носим като народ… В нашите земи са минали над 120 етноси в цялата ни история. Тоест ние сме генетично много омесени. Тъкмо тази генетична омесеност прави силата ни като интелектуален потенцал в тази част на света, бих казал и в мащабите на цяла Европа.

П.Т.: А връзката между душевност и суверинитет? Днес имаше едно обсъждане по една радиостанция, която се води за национална и там журналистите почти дойдоха до извода, че не е нужно вече да се говори за суверенитет, тъй като това е отживяла категория.

М.С.: Преди тридесетина години, може би и по-малко, след създаването на Римския клуб от Аурелио Печели ? заедно с японеца Икеда седнали на един разговор, който впоследствие се превърна в една интересна книга. Лайтмотивът на началната идея, изложена от Печеи, е точно това, че времето на националния суверенитет е вече минало, че той се превръща в пречка, в спирачка за развитието на отворените общества и за обединението на народите. Даже Аурелио Печеи казва: “Аз съм неаполитанец по рождение, италианец по съдба, европеец по местожителство и човек на планетата.” Даисако Икеда не посмя да стигне до такова обобщение и да каже, че той не се чувства японец, но във всички случаи е показателно, че малко преди смъртта си в едно от последните си интервюта италианецът отговори, че той би искал да умре като италианец и като неаполитанец преди всичко. Идеята за ликвидирането на националния суверенитет не се поддържа от никакви що-годе сериозни изследователи на запад. Напротив. Националният суверенитет ще си остане да съществува. Само че проблемът е по-скоро друг. Че тоз не бива да се превръща в препятствие, в задържащо условие на хората да бъдат свободни в своите контакти и в общуването помежду си. Било в областта на икономиката, било в областта та културата, местоработата, идеите  и т. н. Така че не смятам аз лично, а и не съм прочел от никой сериозен европеец да се говори, че националният суверенитет ще бъде ликвидиран в следващите 20 или 30 години.

П.Т.: А свързвате ли го с българския национален въпрос?

М.С.: Не, в случая не го свързвам с българския национален въпрос, това е друга тема. Но бих искал да довърша отговора за душевността. Душевността и суверенитетът според мен не са понятия, които обезателно би трябвало да бъдат свързвани в едно и също нещо. Суверенитетът е едно понятие от сферата на държавността, държавни граници, държавни интереси и т. н. Докато душевността е начинът, по който един народ интимно преживява или се отнася към това, с което или в което той живее. Така че връзката между душевност и суверенитет трябва да я разглеждаме само дотолкова, доколкото душевността може да ни доведе до израждане на идеята за националния суверенитет и до превръщането и, да кажем, в шовинизъм, в груб национализъм, в екстремизъм по отношение на останалите. Иначе, както и да погледне човек това, което в момента се върши в Европа, то се върши, не за да се ликвидира суверенитетът на отделните държави, а да се облекчава тяхното свободно съществуване като свободни хора.

П.Т.: И национален идеал сякаш ни липсва. Народ или население сме?

М.С.: Ние сме народ. Ние не сме население, ние не сме тълпа. Ние сме един народ. А народът това е духовната субстанция на населението. Народът това е онази енергия, която го формулира по определен начин и го показва по определен начин. Населението е статистическа категория.

П.Т.: Но за да потвърдим това, че сме народ, се изискват малко повече качества – повече солидарност, повече социална принадлежност, повече честност във взаимоотношенията.

М.С.: Проблемът, който вие поставяте, е въпросът за силата на нашия индивидуализъм, който доминира над нашето държавническо чувство, нашето чувство за обединение в името на определени национални каузи. Като изключим Съединението като един от много светлите периоди в историята ни, като изключим Възраждането, затруднявам се кой още период бих могъл да посоча като толкова ярък, през другото време е съществувала мисията на оцеляването по единично. За съжаление такава е била – в продължение на доста дълго време, 200 плюс 500 и още, 750 години нашата съдба. Че българите е трябвало преди всичко да оцеляват – и икономически, и  духовно, и социално. И това оцеляване у нас е развило прекалено много индивидуализъм. Ние сме много силни в индивидуалното си поведение. Ето, това е една от причините, не единствената и не изчерпвам с това отговора на въпроса, но е една от причините за нашата неспособност да се обединим. Тук върви една доста значителна разлика между нас и Европа. Европейците имат силни държави, без  да имат кой знае колко силни индивидуалности. Държавата там е по-силна от индивида. У нас най-често индивидът е по-силен от държавата.

П.Т.: Българинът прави разлика между държава и отечество.

М.С.: Да, разбира се.

П.Т.: Той обича отечеството и мрази държавата.

М.С.: Защото държавата е била винаги, изредих ги годините преди малко, била е винаги тази, която е мачкала народа, не му е създавала условия да се почувства поданик в хубавия, красивия смисъл на думата. И оттук идва това раздвоение в неговото чувство към държавата.

П.Т.: Говори се, че българите сме предопределени, че сме богоизбрани, че сме една от малкото нации в Европа, които могат да бъдат водачи.

М.С.: Не вярвам, защото ако ние бяхме толкова богоизбрани и предопределени, щяхме да имаме една по-честита историческа съдба. Общо взето нашият живот е бил измъчен живот. Животът на народа ни е бил все живот в напън, живот на нокти, битка за оцеляване. В това не вярвам. Вярвам в другото – че точно тази битка за оцеляване, точно това усилие да останем, да се задържим и да се укрепим и все пак да родим толкова много светли образи, е била продуктивна. Вярвам в добрия продукт от тази съдба, а не в някаква божия предопределеност. Защото другите народи, които много по-леко са си преживяли историята, са като че ли по-близко до плащеницата на Бога, отколкото ние. Ние се радваме, когато вкараме един гол и казваме, че Бог е българин. Мисля, че ние трябва да кажем, че ние сами в себе си сме си богове. И това, което тук носим и сме създали, можем да го създадем в границите на тази държава. Това е нашият бог, онова, което сами сътворим. И имаме сили да го направим. В това съм дълбоко убеден. Макар че ние много често се мятаме от усещането, че Бог е българин до крайното усещане, че ние сме недостоен, калпав народ. Такова неуравновесено усещане в нашето самочувствие наистина има. вижте го и в нашата журналистика. Ние непрекъснато питаме и най-третостепенния чужденец, който дойде в България, и искаме веднага да ни каже колко много му е харесало това или онова у нас. Тоест, усещането за отсъствие на стабилитет в самочувствието ни. Това го има. Но  във всички случаи ние имаме основание за по-голяма стабилност в себеусещането си. Но бедата е, че индивидуализмът ни, отсъствието на аристократични традиции в нашата история, ранното посичане на българската аристокрация не създаде у нас онова поколение, от което да бъдат отгледани политици. Нашите политици вечно се учат.

П.Т.: Българските политици изследват ли душевността на народа си, за да могат да управляват? Да могат да насочват енергията в исканата от тях посока?

М.С.: Имам усещане, че те усещат и изследват преди всичко собствената си  душевност и душевността на хората, с които са, за да могат да се пласират по-добре в политическото пространство, а оттам – и в икономическото забогатяване, което се извършва в момента.

П.Т.: Ама с това сме пак в началото на века, времето на Иречек! Ето, демокрацията например е общество на сменящо се мнозинство, има ги лостовете за промяна. Използва ли българинът достатъчно тези лостове за промяна. Той просто не ги е усвоил.

М.С.: Ние сме отново в първоначалното натрупване на капитала. Времената са различни и в същото време не са толкова много различни. И едното, и другото е натрупване на капитал. А лостовете наистина не са усвоени още, защото ние нямаме развито гражданско общество. Даже страхът у нас се увеличава. Безработицата и всичко останало ни кара да бъдем все повече и повече страхливи. Има толкова хора вече на улицата. И в същото време ние не умеем да се организираме в граждански структури, които да оказват съпротива срещу едно или друго, да коригират поведението на политиците. Да се самоорганизираме в името на национални каузи и идеи. Трябва да ви кажа, че в САЩ видях колко силно може да бъде гражданското общество, когато намери, че се извършват посегателства върху ценностите, които са национални. Така че ние имаме какво да правим – това е една от посоките – формирането на едно гражданско общество. Това значи да се развива у нас по-силно и гражданското образование. Една задача, която е въпрос за нашето себе усещане, за нашето самочувствие. Аз мисля, че лостове има, механизми има. За съжаление много по-бързо трябва да стигнем до тях, защото ние вече се изморихме. Дори и този разговор, който водим с вас, понякога се питам – какво дава един такъв разговор. Защото и думите се изхабиха. Думите ни загубиха смисъла си.

П.Т.: Каква е ролята на медиите в този процес?

М.С.: Огромна е ролята на медиите. Те формално или официално, както искате, са четвъртата власт в обществото. Мисля, че понякога те могат да бъдат и по-напред. Това, което могат да направят медиите, понякога може да не може да го направи един министър, група министри. Медиите са огромна сила. За съжаление у нас медиите са разпилени, разкъсани са, подчинени са на различни интереси, на различни користи са подчинени. Така че много често, за да разберем какво всъщност става в България, трябва да четем няколко най-различни вестника.

П.Т.: Иска ми се, споменах “Оптимистична теория за нашия народ” на Иван Хаджийски, да пирпомня – неговата формула за бедността. “Защо – казва той, – нашата наука, художествена литература журналистика са под знака на посредствеността. Посредствеността не е бездарност. На нас днес липсват материални средства, за да покрием производствените разноски на таланти от съвременен стил. И го казва и за политиците, казва го и за самоизяждането, злорадството, завистта, ненавистта, енергията на нашата интелигенция, разгърната не в разтворените простори и превърната в съревнование, а затворена в тясна черупка. Не се е променило много от времето, когато е било писано?

М.С.: Не, променило се е много. Той говори за една бедност, която имаме в материалната култура. Като критикуваме и отричаме миналото си, ние не можем да отричаме така тотално материалната култура, която обществото ни съгради през последните 50 години. Така че според мен пробелмът сега е не да се опитваме да сравнямваме България такава, каквато е в момента с България от преди 60 години. А да се опитаме да съхраним това, което в областта на културата е създадено. И да не позволим то да се разрушава повече, защото вече една част от него е разрушена. Повтарям отново, че нашата сила е там. Посегнем ли си на образоваността и на възможностите, които в областта на културата носим, ние няма какво да дадем на

Европа. И Европа няма кой знае какво желание да разтвори вратите си и да каже: “Заповядайте, скъпи българи, ние без вас не можем!” Ние сме интересни на Европа тъкмо с различността си. Защото никой сериозен европейски политик, политолог и изследовател не мисли да създава подстригана, изравнена, рендосана Европа. Това е самоубийство. Идеята за обединена Европа е за обединение на нации. И Джон Мениджър го каза много точно, че бъдеща Европа ще бъде Европа на нациите, а не Европа, която да надделява и да смачка нациите. А ние можем да бъдем национално представени особено в тези области, за които говорих. И там, ще повторя, да проявяваме най-доброто от българщината.

 

АРХИВ

Вашият коментар