Проф. Б. Биолчев: Единствената спирачка на хаоса е културата

Posted By on 30.04.2016

 

fc693a8cdbdccbb02c3a8e0484358c0f

 

 

Проф. Биолчев, в дните преди Възкресение Христово търсим упование и се питаме на кого и в какво да вярваме. Вярващ човек ли е съвременният българин?

– Повече от ясно е, че голяма част от хората имат отношение към празничния ритуал и там са много старателни. Но някаква дълбока религиозност у българите не виждам. Още повече че като че ли нямат нужда от вяра. Често вярата е свързана с реализация на прагматичното в живота. Това е моментът, в който духовното се съсредоточава върху това, което може да се докосне. Голяма част от хората са такива. На декларация е лесно да си свръхвярващ. Но аз не мога да се доверя на вярата на човек, видимо изграден от неприятни помисли, които проличават във всичко. Който обяснява с вяра собствения си прагматизъм, вярата му служи като оправдание на личното му несъвършенство. За мен истинската вяра е стремежът да се самоусъвършенстваш, а това означава самонаблюдение, самопреценка и най-важното – обективиран поглед към самия себе си. Ние имаме голяма склонност да се самоуспокояваме, да се самооправдаваме и да търсим високи обяснения на невисоки постъпки.– Свидетели сме как позамогнали се хора и такива, направили пари по незнайно какъв начин, строят параклиси, правят щедри дарения на църкви. Това някакво изкупление ли е?
– Има го и това. Само че въпросът за изкуплението е сложен. Исус Христос казва: „Тази вдовица остави две лепти и дари повече от богатите. Така тя даде всичко, което има, а те дават малко от излишъка си“.

Казвате, че човек може да скрие всичко, само не и лицето си. Какво е изписано на него?
– Лицето носи свидетелства за начина на мислене на човека. Дори една дребна реакция, мигане с очи, повдигане на вежда може да ти разкрие какво има в този човек. Някои го наричат химия, но аз не бих свел до това нещата. Това по-скоро е своеобразен етер на битието. Това, което излъчва човекът. Още от древността има израз „погледна ме лошо“. Какво означава? Че лицето e издайникът на скрития вътрешен свят. Можеш да се скриеш зад думите, но не и зад лицето си, колкото и да си артист.

А докога ще се крием зад демокрацията? Обнадежден ли сте, че след близо 26 години злоупотреба със свободата ще започнем да я приемаме и като задължение?
– При срещите ми с българи, които са живели дълго време в чужбина, виждам, че те спазват по-старателно законите от местните хора. Трудно се излиза от инерцията на средата. А лесно се приучва към друга среда, която те принуждава да правиш нещо по правила. И когато средата е с разхлабени панти, тя ти позволява свободно движение навсякъде. Т.е., както винаги съм твърдял – всичко е култура. Единствената спирачка на хаоса е културният пласт. Неговото изграждане представлява най-важната предпоставка за усъвършенстване на човека, включително българския.
Тази култура се отглежда от семейството и образованието, но днес
– Точно така. Казва се „възпитано дете“, т.е. дете, което е получило представа за правила. Възпитаното дете спазва правила, следователно това е културен пласт. Не от най-висшите форми на проявление, но е неизбежен и безусловен културен пласт. Това се гради у дома, в училище. Естествено е, че когато понятието за свобода като всеразрешеност прониква там, където е имало табу, се поражда и девиантно поведение. Наблюдаваме сцени в училище, където младежи се подиграват с учителката си. Това означава, че семейното възпитание и културният пласт е много изтънял. Но при положение че хората се връщат вкъщи угрижени, ядосани на нещо в живота, те превръщат това в поука за младите, че като спазваш правилата, само може да загубиш. Огорчението на възрастните често се възприема от младите хора като единствен атестат за живота.

Днес стотици хиляди са т. нар. скайп деца, чиито родители ги възпитават и обичат по интернет. Какво можем да очакваме от тях?
– Трудно ми е да гадая. Възможността да изградиш културен пласт от висок ранг зависи и от материалния свят, в който живееш. Имаме цели прослойки от населението, които са абсолютно несоциализирани дори към нивото, което днес притежава средният българин. При една от тези прослойки това продължава осем века. Така че очевидно ще ни бъде трудно, но въпросът е да не загасва във виждащите желанието да въздействат върху света, в който живеят. Може би времето на будителите отмина, дойде времето на зрящите. Будителят живее сред заспали. Зрящият – сред еднооки будни. Ние участваме в общия поток от бежанците към развития свят с най-младите си интелигентни хора. Но това е част от тоя поток. Разликата е само в нивото на бегълците, поривът е близък.
Допускате ли, че младите в днешното интернет общество имат вътрешни механизми, по които се развиват и градят свой свят, който възрастните не успяват да уловят и да разберат?
– Ако след години са щастливи, значи са си изградили хубав свят. Обикновено старите поколения не разбират скритите смисли на новите. Когато си изгубил излишъците от психофизическа енергия, социалното мислене се свива до обема на доизживяването, затворен в личната памет. И при моето поколение режеха дънки, а танците бяха наричани „кълчотене“. Това е абсолютно същото поколенческо неразбиране, характерният консерватизъм на мисленето. В клинообразното писмо отпреди седем хиляди години е написано как някакъв баща от древния град Ур, който изпратил сина си да учи занаят, се оплаква, че синът му изобщо не учи, а само иска пари. Нещо да ви говори това?

– Звучи актуално. Променя ли се щастието за различните поколения?
– Няма щастливи поколения, има щастливи хора. Затова то е шанс – едни го имат, други не. Някои са щастливи с малко, други с много. И обратното – има много нещастни хора, които притежават много и са нещастни в немотията си. Въпрос на човек. Щастието е да изпитваш радост от живота. Мазохистите са щастливи, като изпитват болка, но са малко на брой.
Вероятно за вас щастливи са дните, когато сте на морето в къщата ви в Резово, където се гмуркате и ловите калкан и други риби?
– В Резово имам бунгало, а не вила. След 10 ноември човек, с когото направихме един филм, който беше спрян преди 1989 г., няма да кажа името му, беше казал, че имам вила на четири етажа. Тогава той се оказа дисидент, а аз – човек с вила. Тъй като беше с къса памет, след десетина години го видях да се приближава към бунгалото ми в Резово. Казах му: „Много хубаво, че идваш. Това, което виждаш, е последният етаж на вилата ми, отдолу има още три“.

Той как реагира?
– Притесни се и попита: „Така ли съм казал?“ Което означава, че най-лесното е да се изненадаш от себе си в миналото.

Има ли възраст за подводния спорт? Не е ли опасен?
– При всяко положение е по-безопасно от движението по пътищата… Аз съм бил професионален спортист доста време, карам ски, играех футбол. Спортът ме е моделирал и като писател, защото ме е научил да губя. Научил ме е да се стремя да спечеля и това е по-важно от самата победа. Защото спечелването не е шанс, а е дарба и тя ти е дадена в определен размер. Преминах през спорта като скиор с най-добро класиране – четвърто място.
Не ви ли измъчваше това, че не сте в челната тройка?
– В момента се провежда състезание по ски на ветераните, на старите професионални спортисти скиори. Те са по възрастови групи, има и над 85 г. На тия състезания преди две години се спуснах в моята възрастова група и се класирах пак четвърти. Карма ли е, не знам. Миналата година ми се обажда председателят на отбора и казва: „Непременно да дойдеш тая година на състезанията, защото ще се изкачиш на подиума. Победата ти е вързана, защото един от тримата, които те биха миналата година, умря“.

Човек трябва ли да се примири с участта да не е сред първите?
– Смирението е от основните постулати на християнството. Ако нямаш тази способност, целият ти живот ще бъде мъчителен заради прощавания с това, което вече не можеш. Затова трябва да се смириш. Смирението не е много присъщо на националния ни характер, но ние сме такива. Това, което знам, е, че не бих могъл да живея другаде. Единственият народ, който познавам дотолкова, че да искам да съм с него, е българският. Но патриотизмът ми се състои от критически, ироничен и смирен поглед, и ненатрапчива любов. Това е необходимо, за да няма излишни залитания към величие и излишни паузи в униние от нормалния живот.
Напоследък все по-често се чува, че българите нямаме национална кауза и идеал, който да ни обедини. В това ли е спасението ни?
– Времето на идеалите и на големите идеи е отшумяло. Има глобална идея на стремежът към висок стандарт. Технологическият взрив се отразява на начина на възприемане на живота. Убеден съм, че чистият идеализъм днес няма почва у нас. Очевидно трябва да се търсят пътища, за да се чувстваш пълноценно. За да се радваш на хубавото в живота, трябва да бъдеш донякъде научен да го разпознаваш. Така че пак се връщам – необходими са образование и култура. Високите технологии ще ни дадат висок стандарт. Но само културата може да ни научи да живеем пълноценно в този висок стандарт. Не можеш да живееш щастливо, ако си се заградил с тухлени стени и си се въоръжил срещу околния свят като на война. Това не носи щастие – независимо клетката ти е златна, пак си в затвора. От култура и образование не трябва да се спестява под никаква форма.
За важните решения в живота ви какво ви е ръководило – интуицията или разумът?
В интуицията има разум. Ако го няма, значи не е интуиция, а е рефлекс. Интуицията е това, което като че ли идва от някакъв благороден вътрешен глас и те предпазва от грешките на бавния размисъл. Примерно като управленец голяма част от решенията ми са били породени от интуиция, но не веднага, а след дълъг размисъл върху това какво ми подсказва тя. Т.е. нито едно решение не е прибързано, но винаги се осланям на усещането. Това е много важно. Сигурно съм правил и грешки. Интуицията е емулсия на емоционалния свят на човека и на цялото му подсъзнание. Всяко творчество е огромна интуиция. Тя е неотменима във всичко.

Валентина Петкова

Източник:http://trud
Проф. Боян Биолчев е роден в София през 1942 г. Завършил е полска филология в Ягелонския университет в Краков, Полша. Професор, доктор на филологическите науки. Ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1999-2007) Автор на десетки сборници с разкази и новели, на романи и научни публикации, сценарисt. Председател е на Националната агенция за оценяване и акредитация към МС. Сред най-известните му книги са романите „Сатурнов кръг“ и „Амазонката на Варое“.

 

Вашият коментар