Проф. Андрей Пантев: Трябва ни самоличност, а не самобитност!

Posted By on 25.05.2018

/Поглед.инфо/ Интервю на Интервю на Росица Бакалова с проф. Андрей Пантев послучай 24 май – празника на славянската писменост и култура.

– Професор Пантев, 24 май безспорно е празник, но ние  отново успяваме да се скараме, като не можем да решим дали е само български празник? Защо не искаме да го делим с други народи, които също пишат на кирилица?

– Разединението не е български патент. Макар че при нас е доста силно присъстващо в целия ни културно-исторически живот. Аз твърдя, колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, че ако направим 24 май национален празник, това означава изолация, провинциализиране на тази велика дата, която е за цялата славянска култура, писменост и цивилизация. За това е по-добре да посочим, че ние го честваме по особен начин – като първооснователи, а не да си запазваме  приоритетното право само ние да имаме претенции към него. Защото ако не бяха другите страни, където тази писменост се запази и се разви, особено в Русия, ние не знаем каква щеше да бъде съдбата на тази писменост, да не говорим за култура и литература след като попаднахме под чуждо и враждебно властничество. И ако не беше тя (азбуката)  разпространена, при положение, че нямаш нито една институция да пази езика 450 години, да го наблюдава, едва ли българският език щеше да бъде толкова целокупен, толкова богат и толкова дивен ,както казват.

– Изпреварихте  въпроса ми за това, че според някои интелектуалци 24 май трябва да бъде националният ни празник …

– Ако направим 24 май Национален празник, с това ще ограничим неговото европейско и в известна степен и световно значение. Да не забравяме, че произходът не носи вечни качества. Ако там, където се е  родила една култура и цивилизация, тя винаги трябва да бъде поставяна най-напред, искам да напомня, че и четирите световни  религии не са родени в Европа.

– Обречен ли е сериозният разговор за Глаголицата и Кирилицата, за делото на Светите братя? Защо съвременният човек не вярва на професионалисти, а на шамани (с цялото уважение към старите шамани)? Кой сложи знак за равенство между мнение и експертност?

– И двете страни са виновни, защото експертите станаха много „важни“, много назидателни и безкомпромисни, а тези, които дават мнение, до голяма степен имат една тънко доловима, но очевидна черта на профанизъм. Не можеш да се изказваш коя дума е прабългарска и откъде идва нашата говорима и писмена култура без да знаеш поне три мъртви езика. И поне четири модерни. Тук всеки, който твърди, че думата „чеп“ не се включва в чуждия езиков фонд, не трябва автоматично да прави заключението, че е прабългарска. До голяма степен  лингвистичните аналогии  ни правят лоши шеги, защото ако тръгнем така ще стигнем и до турцизмите – те не успяха да корозират благородното и красиво величие на българския език, възпят тъй прекрасно от Вазов.Разговорът за Глаголицата и Кирилицата не е обречен, но трябва да сме реалисти. Не можем да ги наложим насила над другите, но можем да запазим онова, което се нарича НЕ самобитност, защото самобитност имат и племената от долината на Ориноко, а САМОЛИЧНОСТ, на която е написана велика литература –  от нас, от руснаците, от сърбите.

– За жалост все по-малко хора пишат на кирилица, а това е отказ от цивилизационен код. Според Вас до какво ще доведе този отказ? И до какво е довел вече?

– Има опасност от отказ от цивилизационен код, наред с всичко друго и по политически причини. Сещам се за един анекдот. Когато пилотът, летящ от Берлин до Мюнхен, пита диспечера защо му говори на английски, онзи отговаря: “Защото изгубихме войната“. Има много причини, поради които се налага английският език, той вече е като латинския за Средновековието. Триумфът му се дължи на технологиите, на въздухоплаването, а и до известна степен и на литературата, не на някакви императивни наложени условия.

– Професоре, защо Византия (Източната римска империя) ни е такъв трън в очите? Защо тя сякаш до днес си остава големият ни комплекс? Нали се сбъдна една от мечтите ни, да я няма? Лично за мен позорна мечта.

– Все пак нека не забравяме, че това е символ на различие, това е една политическа демаркационна линия. Православието е автентичното, то налага повече съзерцание отколкото прагматизъм. При протестантите говорим за протестантска работна етика. Ако за нещо трябва да се упрекваме е това, че прекалено имитираме другите и в същото време искаме да сме различни. Когато имитираш нещо, ти зависиш от този, когото имитираш.Така и с модернизацията, така и с християнизацията. Този, когото имитираш, винаги може да каже, че го правиш добре, но недостатъчно добре. А ние сме си автентичен етнически масив. Тъгата е друга. Тъгата е, че когато идват турците на Балканите, те заварват едни православни, но свирепо разделени народи. Затова и толкова лесно ги покоряват. Когато си тръгват турците, благодарение най-вече на руското оръжие, ние пак се хващаме балканските православни гуша за гуша. Гръцкия, сръбският и българският поп ръсят войските с босилек, за да се избиваме. Това предизвиква, ако не  презрение, то поне пренебрежение.

– Как и от кого трябва да бъде съставен един учебник по история, така че максимално да се доближава до истината, доколкото тя е постижима за човека?

– Да ви кажа първо, че когато Пилат пита Исус на разпита „Какво е истина?“, Исус  не отговаря. Истината не е абсолютна, има много истини. Много хора имат друга представа за велико събитие и друга съдба след решаващи исторически събития. Не може едно събитие да определи щастливо живота на всички хора. За някои е нещастие, за други е триумф. Когато се освобождава България, всички подбалкански градчета западат, защото ги няма вече предишните пазари. А все пак истината до голяма степен е морална категория. Един учебник по история трябва да съобщава и за сенките, и за светлините; и за мрака, и за блясъка на нашата история. Нашата история не е само бляскава. В нея има доста мрак.  Вера Мутафчиева, вечна ѝ памет, казваше, че на Балканите ще настъпи мир, когато в училищата престане да се преподава история. Това, разбира се, е шега. И все пак, ако гледате учебниците по балканска история във всички балкански страни, все едно става дума за съвсем различна война. Всички са прави. Във всички балкански градове, включително и в моя роден град Видин – в Зайчар, има вълнуващ паметник на всички паднали, а ние сме се били неистово. Така че  детето трябва да учи, особено на 24 май, много повече за писменост, за книжнина, за култура и възвишеност, отколкото за това кой с какъв щик и за колко време е пробол събратята си.

–  Как се празнува празник на просветата, при положение че неграмотността в България се увеличава? Една шепа будни деца носят медали от световни състезания, а хиляди други не могат да си напишат името. Не е ли връх на лицемерието целият този привиден блясък?

– Това е връх на една  угнетяваща реалност. Така  е и със спорта, който е силно комерсиализиран. Това, че сме победили чужд отбор, обикновено с небългарски ритнитопковци, това не означава, че спортът в България е в бляскаво състояние. За нас е важно много повече колко двойки има на математическата матура, отколкото колко медали са донесли от олимпиади иначе талантливите ни деца. И веднъж изпаднах в полунервна полукриза, когато едно момче каза, че ние сме  най-интелигентната нация на света. Е, като сме най-интелигентната нация, къде, какви и кои са резултатите?

– А мислите ли, че все още сме нация?

– Нация е понятие, което използва и Хитлер. Народ е по -хубавото понятие, защото в него влизат и  турци – независимо по какъв начин са се влели в нашите територии, влизат и арменци, и евреи и цигани. Един канадски историк казва: чуя ли думата нация, се сещам за душегубки и лагери. Разбира се, това е силно преувеличено… Все пак някъде докъм 1965-6 година, с тъжната равносметка на моя продължителен живот, думата нация в България не се употребяваше. Не казвам, че не трябва да се употребява, но нация винаги означава отстраняване на другите, които живеят на същото място, без да му принадлежат национално. Когато едно арменче учи в неделното училище в Пловдив арменски, то не се чувства част от българската нация, а част от българския народ.

– А как ще коментирате  особено модните в последно време велики  постижения на правителството ни относно приобщаването на Западните Балкани?

– Първо, аз не мога да разбера какво е това Западни Балкани. Посочете“ Средните“. За мен  топографски, географски Западни Балкани са две страни – Хърватия и Словения. Всички други, най-вече трите основни – България, Македония  и Сърбия, са Източни Балкани. Кой го измисли това понятие? Вероятно искат да кажат Западни Балкани на тези, които искат да станат членове на ЕС. Ако си служим с такива понятия, Естония и България трябва да са членове на Северноатлантическия съюз. Къде  е Атлантика в Искъро, къде е този съюз? Това са едни папагалски понятия, което показва, че колкото и да се напъваме да видим  благородство, ум, проницателност, ерудитство у съвременните политически дейци, повечето от тях, макар и реализирани там учени, администратори, министри, в сравнение със своите предшественици са доста посредствени.

– Мислите ли, че започва затопляне на отношенията между България и Русия, които бяха доста увредени през последните години,  включително от бившия президент Плевнелиев?

– Би трябвало да има затопляне. Доста е смешно това парвенюшко дръвчене срещу Русия. Давид и Голиат. От друга страна, и руснаците трябва да разберат, че не избират най-добрите си приятели на българска земя. Но да е ясно  ‒  че всичките тези русофоби при минимална промяна на конюнктурата първи ще застанат с китка да посрещат руските братя. И лошото е, че руските братя ще приемат тях, а не искрените русофили у нас.

– Вече бедни и прости  ли сме професоре? Май бяхте пророк?

– Аз не се правя на пророк, но все пак тези вулгарни развлечения, които се леят по многобройните канали и събития, показват, че за да подчиниш един човек, трябва да го направиш тъп, безчувствен, макар и често пъти  без хляб.

Вашият коментар