проф.Валентин Вацев:Отношенията Европа-САЩ – как да отвратим Европа от Русия, как да ужасим Европа с Русия.

Posted By on 24.10.2017

проф.Валентин Вацев

Дълбинната историческа геополитическа и геоикономическа връзка на Европа със САЩ не може да бъде мислена съдържателно, без да се появява в зрителното поле на теоретика името, образа и ролята на Русия. Без да се задълбочаваме в исторически екскурзии, можем само да споменем колко различни схващания са били предлагани в исторически план относно структурата нa тази връзка, която на пръв поглед е двуполюсна (Европа – СAЩ), а всъщност, винаги и с необходимост е включвала три, а понякога дори и четири полюса – като един от тези полюси винаги е била Русия.

Разбира се, ние нямаме време да се занимаваме тук и сега с изключително интересната динамика на евро-руско-американските геополитически отношения. Като начало, в уводна форма, обаче, следва да се спомене, че в европейско-американските отношения доста отдавна, макар и неназована, се мярка понякога с явен повод, но понякога дори и без – сянката на Русия. Днес – не без известно опростяване, разбира се – цялото богатство на европейско-американските отношения, което има своята историческа дълбочина, културен смисъл и многобройни идейни проекции, е сведено до една удивително семпла и дори някак унизителна механистична драма – как да отвратим Европа от Русия, как да ужасим Европа с Русия, как да изгоним Русия от Европа, но най-добре – как да натикаме Русия отвъд Урал – там, където я виждаше един вдъхновен германец от близкото минало (с характерни мустачки, запомняща се прическа, блестяща и вдъхновяваща реторика). Затова, всъщност темата за европейско-американските отношения е неотделима днес от своя трети елемент –какво прави Русия в Европа ? Няма ли как да бъде изгонена оттам? И няма ли светът да бъде по-добро място за живеене без Русия?

  1. САЩ и в своите отношения с Европа, и в отношенията си с Тихоокеанския регион, и разбира се, в отношенията си с Русия съвсем не са нещо монолитно и безпроблемно, не са лишени от своите вътрешни противоричия, несъгласия и дисонанси. Действителните САЩ имат много малко общо със своя собствен, изграден грижливо от самите тях пропаганден експортен образ. Образът е гланцов, многоцветен и вероятно привлекателен. Но действителността, която произвежда този образ, е по-скоро сива, претоварена с проблеми, чието решение не се вижда, насаждаща тревога с доказаната си способност да решава проблемите си, като ги експортира извън собствените си граници.

Тук аз нямам предвид изключително интересната и според мен обективно вярна теория за цикличния характер на американската история, по смисъла на който в политиката на САЩ се редуват последователно дълги периоди на експазионизъм и изолационизъм, като на тези практики съответстват и съответните идеологии (идеализъм и реализъм). Това историческо редуване на противоположни фази, според мен, е доказано, действителността го потвърждава по убедителен начин, то е реалност. Особеното, обаче е, че това е отиваща си реалност, реалност, която прехожда, реалност, която отплува във вчерашния ден. Днешният ден на САЩ не е точката, в която утвърдената политическа практика на великата страна проецира себе си в собственото си бъдеще, напротив, бъдещето на САЩ, гледано с поглед незамътнен нито от американофобия, нито от американофилия, се очертава като радикално отрицание на цялата досегашна американска органична цикличност. Казано по-просто, до днешния ден уважаваният автор Дж. Шлезинджър (мл.) , макар и без да дава смислено обяснение защо е така, беше безусловно прав в описанието на явлението: да, циклите в американската политика са безспорни. Но по-точно днес ще бъде да се каже, че бяха безспорни. Днешният президент на САЩ Д.Тръмп само в очите на идиотката Мадона и в очите на глупавите вагини от шествието на вагините е персонално зло. Всъщност, днешният президент на САЩ, с всичките си лични особености (които аз признавам, че могат да бъдат и забавни, и дори дразнещи), е напълно репрезентативен спрямо днешното действително състоятие на САЩ.

Отхвърлен от демократи и неприеман от републиканци, без връзка с това дали ще бъде изхвърлен или ще се укрепи, Тръмп е представителен за днешна Америка. Затова, когато гледаме към него, трябва да виждаме не него, а централния структуроопределящ и смислозадаваш конфликт на днешните САЩ. В този конфликт се срещат не наследниците на Моргентау с привържениците на Бжежински, личната драма на Тръмп като човек и президент трябва да се разбере като драма на човек, който е попаднал във волтовата дъга между два полюса: Америка като национална държава от индустриален тип, с целия й блясък, величие и жестокост от една страна, а от друга – Америка като пощенска кутия на глобалния финансов капитал, който я предпочита като местопребиваване, но който дълбоко не се интересува от нея като национално-политическо образование, изградено в столетни битки и заплатено с кръвта на хиляди невинни и виновни участници.

Днес глобализираният финансов капитал използва Америка, като заедно с това я унищожава.Той унищожава нейния разум и нейната памет, отрича историята й и се подиграва със смисъла й, произвежда хора без памет, на равнището на политически амеби, с чиито ръце обезглавява статуите на героите от Войната, която конституира американската държава.

Опасността, всъщност, от силите, които разрушават американското историческо самосъзнание е много по-голяма за битието на американската държавност от тези набедени терористи, които взривиха няколко небостъргача в Нюйорк преди известно време – защото едните рaзрушаваха просто сграден фонд, а другите разрушават основите на историческото битие и идентичност.

По този начин в главата на Д.Тръмп (за когото аз не мога да подозирам, че е фундаментален мислител) се сблъскват двата образа на бъдещето на Америка. Главният пострадал от глобализацията – така мощно прокарвана и пропагандирана от Америка в целия свят – се оказа самата Америка. С други думи, от глобализацията, в нейния досегашен ход, пострада не толкова България – защото какво значение има това, че Сорос успя да закупи на корен и то без много да се охарчва отрепките и всички гнилостни продукти на късно-социалистическата ни култура. Да, Сорос инвестира в българската гнилоч – нима е толкова страшно това? Нима нещо от рода на Сорос не трябваше да дойде, за да се разбере кой интелектуалец колко струва? В България Сорос запали просто гюбрето на доминиращата част от прехвалената соц-интелигенция.

Всъщност, главната жертва на глобализацията беше не България, а САЩ – защото от гнездото на САЩ излетя огнедишащият дракон на глобализацията. Излитайки, той се опита да изпепели собственото си гнездо. Днес в САЩ от глобализацията спечели само едно изчезващо малко малцинство от американци, които просто не се признават за такива, а са „граждани на света”, а огромното мнозинство от обикновени американци обезумели се мятат между наближаващата поредна икономическа криза и тлеещия щатски сепаратизъм.

Съвсем естествено е, поради всичко изброено, че едната от тези две Америки мечтае как да усвои обединена Европа като свой заден двор и как да превърне радикално безсмисления военен съюз НАТО в кръстоносна сила, която най-после трябва да изпепели Кремъл.

А другата Америка официално и експлицитно на глас говори истината за НАТО – остаряла, безсмислена и безцелна организация, при това много скъпа (ето защо българските “атлантисти” ненавиждат Тръмп – той посегна към тяхното „всичко”), а на Европа гледат като на една от възможните зони за икономическо сътрудничество и разбирателство.

Едната Америка за кой ли път чертае нови граници на Балканите, мъти проекти за велика Албания, но и за други велики неща, например, за велика война срещу Русия със силите на балканските народи. А другата Америка се чуди как да върне индустрията си от Югоизточна Азия (засега неуспешно), и по никакъв начин не може да разбере защо Русия трябва да се разглежда като извечно Царство на злото.

Мислеща България, доколкото я има, трябва да се научи да прави разлика между тези две Америки, защото едната от двете Америки се старае да превърне всички българи в пушечно месо в безумния Армагедон, който се опитва да организира срещу Русия.

А другата Америка е наш потенциален съюзник и партньор. Българите, мислещи в категорията на българската национална държавност, вероятно могат да намерят, ако не партньори, то поне благоразположени събеседници в лицето на загрижените за своята държавност американци. Чертаейки своя геополитически път и опитвайки се да възстановява своята геополитическа субектност, отговорна България е длъжна да различава тези две Америки, те наистина са два различни свята.

  1. Следващият елемент на геополитическата картина (или по-скоро пъзел) на днешния ден, разбира се, е Русия.

Няма нито един аспект на американо-европейските отношения, в който скрито или явно, експлицитно или чрез косвено подразбиране да не присъства Русия – като елемент, като важно обстоятелство, като пречка или предпоставка, като тревога или като позитивна възможност, и даже като надежда. (Това звучи странно, но нека се вслушаме в това, което говорят „новите европейци” във Франция, Германия, Италия и къде ли не още.)

Със сигурност, Европа не е посредник между Русия и САЩ. Но отношението към Русия пред очите ни се превръща и в американската политика към Европа, и в европейската политика към Америка в нещо средно между предпоставено обстоятелство и незаобиколимо условие.

Проблемът с Русия, обаче, на този етап е в нейната неотстранима, непонятна и необгледна двойнственост. Без да навлизаме в историческа метафизика, т.e без да се заравяме в непосилно сложната тема за фундаменталните разлики между двете идеи за Личност (Източно-православната и Латинянската персонална концепция), без изобщо да засягам историята на руско-европейските отношения (което би било, обаче, задължително за всеки по-задълбочен анализ), можем и трябва да се опитаме да намерим главното противоречие на днешната руска действителност.

Прието е цялата руска проблематика днес да се свежда до един прост и обидно едностранчив дебат между путинофоби и путинофили. Разбира се, длъжни сме да се оттласнем от нивото на жълтата преса, не бива да се занимаваме нито с ръста на човека Путин, нито с жената (или жените) му, нито дори с виолончелото на неговия приятел Ролдугин. Длъжни сме обаче да се съгласим, че и с Путин, и без него, основният проблем на Русия си остава същият, като лично аз съм склонен да вярвам, че Путин във всички роли, които му предстоят занапред – президент за пореден път от март 2018 г. или просто един руски Дън Сяопин, който, както се знаеше, нямаше никакъв формален пост, но упражняваше огромен реален авторитет в управлението на страната си – ще продължи с всички сили да се стреми да реши този проблем.

Все пак кой е този главен проблем на Русия?

Нека, за да подходим към него, да си спомним, че руското ръководство, т.е. Кремъл изначално имаше, а и досега продължава да има две основни жизнетворни и животоспасяващи задачи.

Едната беше опазването на руското културно-политическо, икономическо и геополитическо пространство от фрагментация по необратим начин. С други думи, първата задача се свеждаше до опазване на Русия от плановете, които бяха начертани от военнополитическите лаборатории на Антантата още в Първата световна война – там именно е роден образът на Русия просто като територия, заета от няколко, но не по-малко от пет на брой национални държави.

Задачата да не се допусне това с цената на всичко може да се смята за решена. Руската политическа класа, макар и носител на всякакви невъобразими морални и политически пороци (и то под ръководството на Путин, разбира се) успя да загаси всички тлеещи огнища на сепаратизъм, възпита в държавнотворен дух (или изгони от страната) цялата руска космополитна интелигенция от горбачовско-яковлевски тип, и което е най-важно днес, Русия откъм всички свои граници (с изключение откъм Северния ледовит океан) е обградена с един непробиваем защитен вал срещу който никой, всъщност, няма как да посмее да посегне. Днес по този начин територията на РФ не е „зона за проекция на американска военна сила”.

Всичко това е прост резултат от едно осъзнаване (което, изглежда, настъпи между 2005 и 2010 г.) в руския елит – че не можеш да бъдеш елит без въоръжена сила.

Моята шега отпреди 10-тина години, че никой не бива да се стеснява от комплексите си, особено ако те са С300, днес звучи особено реалистично, още повече, че С300 вече са заменени със С400…

Но другият проблем, обаче, който също така е жизнено важен и макар и различен от първия, също така не търпи отлагане – си остава все още нерешен.

Първата задача, всъщност, се свеждаше да външната защита на руската държавност – тя е решена и тук Русия благодари на Путин, неговата роля в това решение не се омаловажава, нито се релативизира. Втората задача, обаче, касае също толкова неизбежно и спешно легитимирането на държавната власт в очите на главния вътрешен фактор – обществото, т.е. народа. Руската държавност, в очите на руския народ, е със съмнителна легитимност. Когато средният руснак гледа към властта, той вижда там, разбира се, Путин, и е съгласен с това – и затова Путин не би имал проблем при всяко негово преизбиране за президент. Но същият този среден руснак – основен фундамент на властта в Русия – не иска и не може да свикне с отвратителната олигархична върхушка, която се е окопала успешно във всички властни позиции в руската държавност.

Парадоксален факт е, че средният руснак харесва своя Президент и му се доверява. И заедно с това той искрено ненавижда олигархичните елементи в руската държавност. Но това означава, с други думи, че за разлика от Путин, който е напълно легитимен (и то не просто защото е печелил избори, а поради други, много по-дълбоки причини), но самата руска държавност съвсем не е напълно легитимна – и то не в очите на Хилари Клинтън (или в очите на нейния български еквивалент Плевнелиев), а в очите на средния руски гражданин.

При това положение тук са възможни само два сценария – или легитимният Путин ще доизгради легитимността на руската държава, освобождавайки я от всички олигархично-паразитни елементи, или обратно, т.е. руската олигархия премахва Президента (а техническите начини за това са безбройно много), като по този начин същата олигархия се спасява от най-страшното – да бъдат конфискувани буквално за 48 часа всичките й банкови сметки и недвижимости на Запад, както се очаква това да стане през февруари следващата година в изпълнение на едно решение на Американския Конгрес.

Съвсем обобщено казано, днес руската държавност, при всичките й безспорни и очевидни успехи, все още не е място, където по исторически безспорен и необратим начин е решен основният политически въпрос – въпросът за Властта.

За утвърждаване на своето решение на този въпрос се борят два и досега непримирими проекта – Белият и Червеният проект, Февруарският срещу Октомврийският проект. За 25 год. усилия беше направено твърде много, може би дори всичко възможно между тези два проекта да се намери обща точка, тръгвайки от която те да бъдат сглобени в една съвременна, жизнеспособна политическа цялост.

Това, че тези проекти все още не са се взаимно унищожили е следващата, и може би дори главна заслуга отново на Президента Путин.

Излизайки от Белия проект в началото на кариерата си, Путин се отдалечи от него, но без да се доближава до Червения проект. Днес той заема идеалното срединно място между тези два проекта, като успява със своя натрупан до днес огромен политически опит едновременно да ги сближава, но и да ги държи на безопасно разстояние един от друг.

За съжаление, обаче, твърдението, че Президентът Путин е успял досега да изгради жизненоспособна система от взаимоотношения между октомврийския и февруарския проект ми се струва силно преувеличено и фактически недоказано.

Рискувайки да не съм прав, трябва да споделя, че според мен настъпва момента, в който въпросът за отношението между двата проекта предстои да се реши не чрез срастване между тях, а по класическия политически начин – чрез надмощие на единия проект над другия. Можем да се надяваме, че актът на това надмощие няма да бъде твърде кървав. На кого принадлежи днес и на кого предстои да принадлежи в близкото бъдеще това надмощие?

Днес в Русия реалните победители в идейната и политическата борба са Военно-промишления комплекс, Православната църква, Нео-имперското начало. Някои изследователи са склонни да обвиняват именно Путин за всичко това. А други, съответно, да му бъдат благодарни за същото. Днес за мен е трудно да се ангажирам с която и да е от двете оценки.

За мен истината е очевидна. Макар и маскирана зад лавина от пропагандни внушения, тя е ясна и безспорна – Путин през цялото време на своите мандати беше просто посредник между тези два културно-политически блока, като си давам сметка, разбира се, че това „просто” е едно от най-сложните и трудни неща. По този начин от началото на нашия век до днес Путин успешно решаваше една непосилна задача.

За съжаление, обаче, аз не съм готов да дам отговор на въпроса дали неговата опосредяваща способност ще му бъде достатъчна в събитията, които предстоят от другата година нататък.

Без да прогнозирам тук, мисля, че той няма да има възможност още много дълго да пази народа от олигарсите и олигарсите от народа. Неговата 80%-това национална подкрепа е достатъчна за да сме сигурни, че не може да му се случи нищо „откъм народа”.

Но лоялността на руската олигархия към президента винаги е била под въпрос, а днес, когато има официално американско решение до началото на февруари другата година да бъдат буквално конфискувани от Америка всички изнесени на запад активи на руската политическа класа, лоялността на руската олигархия към Президента е не просто под въпрос, а се стреми към нула.

В заключение, още от ранната пролет на следващата година Русия ще трябва да реши един дълго отлаган вътрешно-политически въпрос: кой всъщност е Суверенът? Народът или олигархатът?

И това, разбира се, е въпросът за Властта.

Да, с главна буква.

До този момент, обаче, е очевидно, че колкото и сложна задача да предстои да се решава в Русия (а това е задачата за вътрешнополитическата стабилност), най-обобщеният начин да се каже истината е да се посочи главната заслуга на управленския екип на Русия под ръководството на президента Путин: за първите 17 години на 21ви век успешно и по необратим начин беше възстановена руската историческа геополитическа субектност. И разбира се, това се вижда отвсякъде, освен откъм българското държавно-политическо ръководство.

А то самото може да се похвали с един твърде съмнителен исторически рекорд – никога досега, в нито един период или момент на новата българска история – нито в епохата на развихрената русофобия на Стамболовистките режими, нито дори в годините на Втората световна война, когато България и Германия бяха свързани с военни съюзнически отношения, Русия не е била обявявана за враг с решение на българския Парламент. Тук има историческа ирония: българската политическа класа прецени, че е дошъл моментът да обяви Русия за враг на България, точно тогава, когато тя възвърна и укрепи своята геополитическа субектност.

  1. Европа, като средоточие на българските надежди и упования – това е най-новия политически мит на днешна политическа България.

Трябва да се признае, наистина, че в продължение на около 30 десетилетия със своите безпрецедентни темпове на общ растеж, със своите безспорни политически, културни и икономически достижения, наистина обединена Европа представляваше един привлекателен модел.

Това не е странно – обединена Европа, след края на Втората световна война, представляваше най-успешния исторически проект на победилата в тази война европейска средна класа.

И съответно, днешният очевиден упадък на ЕС е причинен не от злонамерени еврочиновници, а от един очевиден, безспорен и непреодолим исторически факт. След епохата на окончателната победа на индустриализма (а тя съвпадна с най-бляскавия период от развитието на ЕС), започнаха времената на глобалната доминация на финансовия капитал. А той няма нужда, не търпи и унищожава със силата на обективен процес, неумолимо и методично всички достижения на средната класа, както и нея самата. Трябва ясно да се осъзнава, глобалният възход на финансовия капитал води непосредствено до упадък на всяка средна класа – където и да е тя. Единствената зона – изключение от това общо правило, е днешен Китай, но това е съвсем друга проблематика.

Тези процеси доведоха до изостряне на класическия дебат, който отдавна се водеше в идейното ядро на европейската интеграция. Спорът между привържениците на т.нар. федерализъм, според който ЕС е съюз на държави, загубили своя суверенитет и на региони без претенции за суверенност, от една страна, а от друга страна, на привържениците на старата голистка и етатистка идея (т.нар. Юнионисти), настояващи, че съюзът трябва да свързва суверенни и независими държави в името на споделени цели и интереси, днес вече не е теоретически спор.

Днес ЕС е бойно поле, на което се срещат непримирими противоречия. Федералисти и юнионисти се опитват в практически порядък и то в разгорещена противоречива схватка да определят самия смисъл на думата Съюз.

Равнището на националните елити на страните членки на ЕС вече е в открит конфликт със своя горен етаж – етажът на наднационалния, бюрократизиран евроелит.

Това също се вижда отвсякъде, но, разбира се, не и откъм София. Известно е също така, че Вашингтон поддържа най-естествени и органични връзки именно с брюкселската бюрокрация. От своя страна, обаче, Москва напълно успешно изгражда все повече нови контакти с националните столици. Стабилните отношения с Берлин и Париж са вече факт, разбирателството с Рим и Мадрид също е достатъчно стабилно. Разбира се, София също е национална столица, но днес тя осъзнава себе си като просто предградие на Вашингтон.

По този начин, докато съвкупните европейски елити решават усилено трудните въпроси за взаимодействие с Изтока и Запада, докато ЕС търси усилено своя нов организационен облик и културно-исторически смисъл, гледано откъм София, ЕС изглежда просто като една грамада от много силно желани блага и просто келепири. Българският европаразитизъм, като безсрамно съчетание от неугасим апетит и тотална незаинтересуваност от историческото бъдеще на ЕС, е станал пословичен в европейските столици. Можем само да се надяваме, че този образ характеризира не толкова самата България, колкото само хищното и безскрупулно европаразитно българско чиновничество.

Краткият обзор на българската еврореалност показва, че на фона на разгръщащите се глобални геополитически турбулентни процеси в Америка, Европа и Русия, България наистина изглежда като един своеобразен „остров на стабилността”, в който времето окончателно е спряло. Но това е най-сигурния белег, че България е достигнала не до жадувания бряг на стабилността, а е навлязла необратимо в тунела на историческото безвремие. Българският олигархично-компрадорски модел разглежда себе си като свръх-историчен и извънвременен, а пазителите и бенефициентите на този модел наистина имат право да възкликнат по Фаустовски „О, миг, прекрасен си, поспри”.

Какво става, след като Фауст произнася тази сакраментална фраза е известно от класическата литература. Но тъй като българската политическа класа няма нищо общо нито с класика, нито с литература, предстои да научи отговора на този въпрос от самия живот.

  1. Видяхме, че геополитическата динамика на американско-европейските отношения включва съдържателно непредвидимия, но и неотстраним фактор Русия. Тези сложни зависимости би трябвало да са значими, интересни и понятни за днешната българска политическа класа. Но нищо от това не е интересно за нея.

Обяснението е просто – днешната българска политическа класа е възможна единствено и само като резултат от процеси, при които България е загубила своята геополитическа субектност.

Обратно, възстановяването на българската геополитическа субектност, без което България не само не би могла да се развива, но и да оцелее в горнилото на предстоящите политически катаклизми предвижда като минимум три решителни действия:

– Нови отношения със САЩ – напускане на военната организация на НАТО, с оставане в политическата организация на Съюза, като условие за информирана активност в европейските дела, Това е ходът на Де Гол от 50-те години на 20ти век;

– Решително обявяване на несъгласие на най-високо държавно равнище със системата от санкции срещу Русия и разбира се, демонтиране от българския политически живот на елементите, силите и структурите, които и на сън и наяве виждат България във война с Русия;

– Заемане на ясна и решителна позиция в разгръщащия се пред нашите неразбиращи очи съдбовен вътрешноевропейски спор, относно това какво представлява ЕС: съюз на държави или съюз от бездържавности. Тук особено показателен, но и поучителен е примерът на малка Унгария.

Разбира се, всичко от гореизброеното е невъзможно в условията на тоталитарна власт, упражнявана от днешния компрадорски, антинационален политически режим, който със сигурност не е еднолично дело на Б.Борисов, а представлява съвкупна политическа отговорност на цялата българска политическа класа

По този начин въпросът за възвръщане на геополитическата субектност на България има отговор, който се поддава на много проста формулировка – радикална подмяна на днешната българска политическа класа, съвкупно с всичките й метастази.

*Доклад на проф.Валентин Вацев от  проведена  конференция организирана от Национална асоциация „Сигурност“ и  ГС”МОРАЛ”-Международна Организация за Реална Алтернатива проведена на 23.10.2017г,в УНСС.

Вашият коментар