Обич, която ражда вяра и надежда -95 години от рождението на Валери Петров

Posted By on 25.04.2016

Обич, която ражда вяра и надежда

95 години от рождението на Валери Петров

Иван Гранитски

granitski

Сякаш беше вчера, когато Валери Петров ме посрещаше с благородно-закачливата си усмивка пред двора на като че ли излязлата от приказките на Андерсен своя къщичка на софийската улица „Елин Пелин“ и ме питаше:
– Какво търсиш, малко момченце?
– Нищо – отвръщах му аз, – едно златно ключенце.
И ето че сега се налага да говорим за Маестрото, когато той търси своето златно ключенце в други селения.

Този виртуоз на стиха

майстор на римното многообразие, на неизтощимото великолепие от образи, сравнения, асоциации, вече успя да постигне през седемте десетилетия неуморно служене в храма на българското Слово пределна предметност и ефирност на лирическия рисунък. Неслучайно отделните стихотворения понякога започват и се разгръщат като едва ли не битово описание. В началото е конкретният случай, детайл, подробност, нюанс, настроение, внезапно прозвучала мелодия, багра и т.н. – от тях започва неусетното свободно, мелодично, увлекателно лирическо „разказване“, което ни напомня нареждането на песен. Дума по дума, образ по образ, метафора по метафора, стих по стих се очертава извайването на ярка и впечатляваща картина. Пределно предметното се извисява в прекрасната пасторална картина, в моралистично оцветената поука или в зареденото със социален патос внушение. Твърде често лирическият персонаж разкрива изумлението на наивното съзнание, което вижда, че светът може да се развива и без него.
Друг път лирическият герой е сякаш самият център на мирозданието и тогава е поразителна центростремителността на щрихите, резките и мазките, които извайват неговия образ в стиха. Трети път в творбата виждаме взаимното, почти огледално отразяване и взаимно проникване на природните и човешките същности (дори падащото есенно листо е натоварено с човешко излъчване).

Между живота и смъртта

И над всичко като невидимо внушение се очертава разбирането, че всъщност няма граница между живота и смъртта. Битието и Нищото разговарят помежду си, взаимопроникват се и се взаимосъздават. Без да е от парадиращите със своето философско-лирическо съзерцание поети, Валери Петров се домогва в редица свои творби до значителни рефлексии. Един от натоварените с мъдрост и всеобемащите символи за човешката свобода, волността и безбрежността на човешкия дух; целта и вътрешното предназначение на волята, тайната неизтощима енергия на душата, за целесъобразността на човешкото съществуване, е символът на морето. Още от ранния цикъл „Край синьото море“ Валери Петров е магически привличан от темата за морето и от морето като символ или метаметафора. В този образ той открива докосващите се пулсации на световната хармония и духовното съвършенство на отделната личност, суровата нежност на Битието и напрегнатата страст на неговата най-чувствителна монада – Човекът.

Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

и в мъглата?- уу-уу!?- като горестен зов
се дочува на кораби воя…
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност жадувана моя!

Благородството и добротата на твореца

Особено изострено е поетическото зрение на Валери Петров към неудържимото нашествие на бездуховността в обществото и трагичното завладяване на отделния човек от парвенюшката стихия. В поезията му откриваме не само носталгията по съкрушения идеал, но и сгъстяващата се горчилка от нравствените предателства. Като че ли хвърчащите хора, така приказно красиво портретирани от Валери, изчезват и стават илюзия в нашия живот; катранена завеса пада над обществото и в душата на отделния човек и „… тъй, в съседство с ужаса/ живеем ден след ден“. Героят вижда „в чиста форма злото/ безсилен да го проумее“.
Все пак Валери Петров много повече разчита на облагородяващата, вълшебна светлина на добротворното и облъхнато с любов послание. Дори там, където е разкъсана и нарушена общността между човек и общество, човек и природа, човек и човек, поетът не избира първо осъдителния тон, а се опитва да разбере скритите мотиви за нарушената хармония.

Присъди на светлината над мрака

В стиховете на Валери Петров много рядко има осъждане и изключително рядко се произнасят присъди. А ако все пак се стига до тях, както в случая с „Японският филм“, то това са нравствените присъди на светлината над мрака, на доброто над злото, на благородното над низкото. Така ще си обясним десетките, а може би и стотици отделни стихотворения, в които поетът се опитва да разкрие вътрешната светлина на своите лирически персонажи, благородството на техните характери. Ето защо толкова могъщо присъствие в поезията на Валери Петров има музиката. Невидимият полъх на мелодията в контекста на стихотворението, във виртуозната игра на думите, в калейдоскопа на метафорите и сравненията, в многоцветната феерия на изреченията играе роля не само за пластичното насищане на изображението, но има и структуроопределящи функции. Това се отнася не само за честите рефрени, не само за постоянното търсене на музикалните съчетания от думи в творбата, но и за специфично музикалното изграждане на отделното стихотворение – тема, изложение на темата, разгръщане, понякога вариации, кулминация, логичен код. Разбира се, съпоставката носи белезите на условността, но е несъмнено, че в новата българска поезия няма друг поет, в чието творчество да има такова подчертано присъствие мелодията.

Хармонична мярка за нравственост

Валери Петров е хармонична мярка за нравственост – нравственост към собственото творчество, нравствено отношение към великата традиция на българската поезия, нравственост на социалната позиция. Това ни е необходимо особено сега, в края на този трагично-драматичен век, когато зловещата хидра на омразата надига глави; когато разединението, общественото напрежение и пагубната конфронтация се подклаждат от вчерашни и днешни демагози. С цялата си същност на човек и гражданин, с лириката и сатирата си, със своите пиеси и киносценарии поетът цял живот се противопоставя на омразата. Ако трябва с една фраза да определим главната насоченост на неговото творчество, ще кажем, че това е библейското противопоставяне на Давид срещу Голиат. Давид на Любовта, Истината, Хармонията, Справедливостта, Изкуството въстава срещу Голиат на Лъжата, Омразата и Злото. Зад по шумановски искрящите думи на Валери, зад приказната феерия на състояния, цветове и дълбоки прозрения често надничат тъгата и състраданието, но никога скепсисът и безверието, бездушието. Затова любовта, която е главно действащо лице и основен импулс в творчеството на поета, непрекъснато ражда вяра. Вяра, че човек може да бъде променен, че неговата душа може да бъде спасена от вътрешните пропасти на насилие, егоизъм и зломислие:

Стига си ме лъгала, Надежда,
тъкмо ти повярвам и ти пак…
Толкоз пъти вече се процежда
твоят лъч сред тези дни от мрак

и какво? След малко ме обгръща
и притиска старите гърди
тъмнината, пак онази съща,
два пъти по-тъмна отпреди.

И пак светваш. И макар да зная,
че до края все ще е така,
няма как, не бих могъл без тая
твоя ненадеждна светлинка!
(„Надежда“)

Източник:http://duma

Вашият коментар