Новата конституция на Путин

Posted By on 06.07.2020

Русия ревизира своята конституция. През седмиците, предхождащи руското конституционно допитване, стремежът на ултра глобалистките медии и на техните „нашенски“ интелектуални репродуктори бе да концентрират вниманието върху въпроса за мандатите на руския президент (т.нар. въпрос за „зануляването“). Това се извеждаше в новините за руската конституционна ревизия през последната половин година.

За нищо друго не говореха. И за част от руското общество това е възловият въпрос, но той не следва да се схваща просто като въпрос за времевите граници на упражняване на властта от Владимир Путин.

Не някакво властолюбие тласка Путин към подобно решение. Така могат да мислят само хора, които са дошли от друга планета. Хора, които не си дават сметка какво преживя Русия след 1991 г., когато Съветският съюз се разпадна на петнадесетте съставящи го части. Глобалните медии игнорират базисния въпрос – защо руснаците ще преизбират Владимир Путин примерно до 2036 г. А това е главното. Има няколко базисни плоскости, върху които трябва да се разположи разговорът за новата по същество руска Конституция.

Днешната впечатляваща демократична електорална подкрепа за конституционната ревизия е и персонална подкрепа за Владимир Путин, но преди всичко е подкрепа за ясно определен генерален политически курс на Русия през близките две десетилетия. Той има няколко принципни характеристики, които имат не само чисто руско, но и глобално значение.

Първата е за утвърждаване на  суверенитета и националната независимост на Русия.

Без да идеализираме режимите отпреди 1989 г., време е да се каже, че след 1989-а над Източна Европа и постсъветското пространство новият глобален хегемон установи неприемлив режим на еднополярност – във външната, но и във вътрешната политика. Правилното разбиране на процеса не е „американизация“, която по-скоро е културен феномен и е разбираема, а ултраглобализация, съпроводена с декретиране на цялостната политика на държавите в Източна Европа, включително и чрез ефективен контрол над националните политически, интелектуални и стопански елити. Този модел на глобализация е актуална форма на иначе отричания неоколониализъм.

Руският опит може да бъде разбран, ако дообмислим въпроса какво се случва в България през последните три десетилетия – ограничаване и удушаване на опитите за вземане на самостоятелни национални решения; смазване на стремежите българите да вземат сами отговорни решения за своя днешен и утрешен ден. Е, днес Русия отхвърли на конституционно равнище тези практики.

През юли 2020 г. се роди една нова руска република. Вярно е, че носещата юридическа конструкция си остава конституционният текст от декември 1993 г, т.е. конституцията на Елцин. Руските конституции през последното столетие по правило се персонализират. Затова говорим за Лениновите конституции от 1918 г. на РСФСР и на СССР от 1924 г., после за Сталинската конституция от 1936 г. На 7 октомври 1977 г. в СССР е приета  конституция, която по-късно неофициално се наричаше Брежневска. Сегашната руска конституция е приета в края на 1993 г., след провала на т.нар.

Перестройка, след трагикомичния опит за преврат от август 1991 г. и последвалия го  изумителен договор за разпускане на СССР от края на 1991 г. Мимоходом, за сравнение, да припомня как се готвеше Брекзит и как се „разпускаше“ СССР – като срокове, като анализи, дебати и обществена информираност. Съветското „разпускане“ вероятно е едно от най-безотговорните действия в новата история на света. От правна гледна точка новата ревизирана руска конституция не отрича тези развития – приема ги за фактически случили се, но не се чувства задължена да се съобразява с капитулантските възгледи, натрапвани на Русия.

Две десетилетия бяха нужни на Путин, за да придобие авторитета, компетентността и решителността за промяна в конституционния модел. Тия дни повърхностни анализатори казаха, че промените в текста на конституцията „не били толкова сериозни“. Чета новата редакция като юрист и разбирам този недълбок аргумент. Конституцията е право, норми, но и дух. Конституционната реформа на Путин преобразува духа на руската конституция – от анархо-неолиберална в национално отговорна.

В Русия, както и в България през последния четвърт век, всеки опит за прокарване на национално отговорна политика бе оспорван, заклеймяван и дори сурово наказван. Рефренът бе: едни са господарите на света и те ще казват кое и как ще се прави – в Русия, но също и у нас, в България. След избирането на Доналд Тръмп за президент се видя, че истинските центрове на властта в САЩ не са само Белият дом и Конгресът. Някак встрани, но и над тях, се оказа, че стоят глобалните, полувидими супервласти. През 2020 г. Путин е наясно по тези въпроси и стремежът му да спаси независимостта и суверенитета на Русия от ултраглобалистите е категоричен. Страхът на ултраглобалистите от Путин не е заради очаквания брой на мандати. Страхът е, че руският опит за възстановяване на националната независимост и суверенитет може да се окаже заразителен, епидемичен.

Не шаманствам за „край на глобализацията“, както приказват популярни медийни бръщолевници. Казвам, че Путин си е дал сметка за сложността и рисковете, с които е съпроводен подобен държавноправен завой. На тази плоскост стои и такава ключова конституционна промяна като утвърждаването на принципа за върховенството на националната конституция спрямо международните договори, които й противоречат.

Русия след елцинизма 

Владимир Путин придава политическия облик на днешна Русия вече 20 години. От една страна, той бе номиниран за държавен ръководител от Борис Елцин, от друга, категоричен е неговият стремеж да се оттласне от „елцинския“ държавно-политически модел. Сега това става на конституционно равнище. Елцинският модел бе модел на екстремно неолиберална държава – държавата не поема някакви особени ангажименти, за да гарантира социалната справедливост.

Тя сякаш всекидневно казваше на хората: „Аз защо съм ти изобщо“. Елцинският модел бе модел на една до голяма степен парализирана държавност въпреки че някои от последните руски премиери през 90-те години правеха усилия да спрат процеса на разпад и национална деградация. Русия стана по-либерална не само в сравнение със западноевропейските държави, но и в сравнение с държавите оттатък Атлантика. От тук „Русия – най голямата латиноамериканска държава“ се разбира като един голям Парагвай – бедност, престъпност, невежество и т.н.

В годините на елцинизма руски външен министър, в отговор на въпрос на негов основен партньор „Какви са националните интереси на Русия?“, казва, че „Русия няма национални интереси“ (в смисъл, че има само общочовешки интереси“). Катастрофалните „деветдесет“, когато Русия ставаше „образцова антисоциална държава“, доведоха на власт новата, спасителна руска национална доктрина.

Русия за хората

Самият Владимир Путин вижда главното в промените в постигане на ново равнище на социална сигурност в Русия. Новият конституционен текст предписва „минималната заплата е гарантирана в Русия и тя не може да бъде по-ниска от разходите за живот на трудоспособното население като цяло в Руската федерация“.

Колко избистрена е новата шеста алинея за социалното осигуряване: Чл. 75 ал 6. – „В Руската  федерация се изгражда система за пенсионно осигуряване на гражданите, опираща се на принципите за всеобщност, справедливост и солидарност между поколенията и се поддържа нейното ефективно функциониране, както и се осъществява индексация на пенсиите не по-рядко от веднъж годишно“.

 

Демокрацията 

Крачка към съвременен руски парламентаризъм е промяната, че Държавната Дума ще утвърждава кандидатурата на премиера, предложена от президента. Бих се радвал на по-нататъшно парламентаризиране на руската република, но това трябва да се случва едновременно с постигането на следващо равнище на политическа зрялост. Да си дадем ясна сметка не само колко нечестно е било постъпвано с Русия, а и с бившия СССР през последните годни от неговото съществуване. Респективно – колко висока цена е платена за политическата наивност и кои са днешните изкушения.

Пред Русия стои задачата да изгради модерен парламентаризъм, съответстващ на каноните и логиката на XXI век. За двадесетте години, през които Путин придава облика на модерната руска държавност, усилията му за спасяване и утвърждаване на Русия са непрестанни. Колкото и ефективни да са имиджмейкърите му, днешният му успех се дължи преди всичко на правилността на генералната му стратегия – възстановяване и утвърждаване на руската държавност, откриване на перспективите пред една нова, демократична и процъфтяваща Русия. Която, без да става „супер сила“, ще може ефективно да решава проблемите на руското общество в интерес на руските граждани и да влияе за по-добрите съдбини на света.

„ДУМА“

Вашият коментар