Месогейският митрополит Николай: В науката намерих своите граници, в Църквата живея своята свобода

Posted By on 25.04.2016

Представяме ви разговора на Месогейския митрополит Николай с атеистично настроени гръцки студенти и наскоро дипломирали се висшисти за отношенията между вярата и науката. Някои от въпросите, зададени от младите хора, са допълнени с последвали коментари на митрополита.

Известно е, че преди да поеме по пътя на църковното служение, митрополит Николай завършва астрофизика в Харвард и в Масачузетския технологичен институт, за известен период работи като учен сътрудник на НАСА. През 1993 г. става основател на първия Център по биоетика в Гърция.

– Впечатлява ни Вашият жизнен път. Учили сте в едни от най-добрите университети в света, можехте да направите впечатляваща научна кариера, но накрая избрахте пътя на Църквата. Колко труден беше изборът и днес имате ли съмнения за неговата правота?

– Не бих искал да говоря за себе си, мога обаче да говоря от себе си. Разликата между двете не винаги се усеща, но е съществена. Тайната на Бога не може да се сравни нито с величието на вселената, нито със земната мъдрост на човека, нито с най-впечатляващите технологични постижения. Ако науката и изследването на вселената са наслада, пълното посвещаване на Църквата е очарование и изумление, то е живот. Как тогава да имам съмнения за правотата на моето решение? Нито за секунда не съм се съмнявал! Сравнението между двата пътя е в полза на Църквата. Ако Бог съществува – а Той естествено съществува – тогава кое е по-висше? Общението с Неговата Личност или изследването на Неговите дела? Църквата или науката?!…

– Позволете ми да променя малко въпроса си. Смятате ли, че науката може да допълни религията или по дефиниция е в конфликт с нея?

– Науката може да влезе в противоречие с различни религиозни възприятия. Това се дължи или на грешки и преувеличения на науката, или на заблуди в подхода на религията. Но ако науката се основава върху откриването на истината на тварния свят, а истинската и здрава религия – върху Откровението на истината за Бога, тогава къде е проблемът? Проблемите се появяват, когато науката бива обладана от самохвалство, а религиозното възприятие – от тесногръдие.

Науката не допълва религията, т.е. истината за Бога; Бог не се нуждае от допълнения. Напротив, вярата в Бога възпълва научното познание. Науката прилича на самолет, който лети с голяма скорост, но е във въздуха, лети ниско, докато вярата е пътуване с ракета в безкрая. Второто не може да се сравни с първото. В науката намерих своите граници, докато в Църквата живея своята свобода.

– В Гърция сме православни християни. Кръстиха ни без да ни питат. Дадоха ни един печат без това да е наш избор.

– Доколкото знам, ти си израснал в богато семейство… и имаш голямо наследство. Дали са ти го без да те попитат. Нима поставяш под съмнение твоето наследство?

– Не е същото. Религията засяга моята свобода и съвест. Насила ли трябва да повярвам в Христос?

– Разбира се, че не. Това, което ти е било дадено, е наследството на религията, а не задължението на вярата. Ти във всеки един момент можеш да го отхвърлиш, във всеки един момент се променяш, можеш да направиш каквото си поискаш. Но можеш и да опознаеш това, което ти е било дадено. Нашето наследство е удобен случай, възможност. То е като дара на майчиния език. Освен това християнинът не е нещо, което си или не си, а е нещо, което ставаш.

– Откъде да знаем, че Православието е най-добрата религия? Не твърдим ли това, защото е нашата религия?

– Може да се намираме в безумна заблуда, но може и да не е така. Гърция е известна с нейните красиви острови, с нейната култура и философия. Нима можем да поставим под съмнение приноса й към световната култура, нейната славна история или природни красоти само и само защото са наши? Това, което има значение, не е да докажем, че другите имат по-лоша религия, а преди да намерим най-добрата, да преживеем нашата. Нека я опознаем. Ако тя се окаже недостатъчна или несъвършена за нас, нека потърсим другаде. Но най-лошото е, поставяйки под съмнение твоето съкровище, да отхвърляш напълно Бога.

– И защо изобщо е нужно да имаме някаква религия? Вие я нарекохте „съкровище“… не разбирам. И днес виждаме, че религиите основно разделят хората, насаждат омраза, фанатизъм, стесняват хоризонта, ограничават, убиват мисълта. Това не се ли потвърждава в историята и в съвременния опит?

– Мисля, че имаш право. И това е така, защото в повечето случаи човешкото възприемане на религиите се изражда в механизми за социално управление, които имат дори политически цели. Виждате какво става днес в арабския свят; подобни неща съществуват и в историята на християнството до днес. От друга страна, никой не може да отрече факта, че почти всички религии имат за основа нравствени учения, създали са култура и не са обрисували историята само с тъмни краски.

Да, нарекох Православието съкровище. Ти наистина ли не виждаш нищо добро в него?

– Не бих искал да Ви разочаровам, но поне аз виждам в него строгост, злоба, тесномислие, крайности от богослужебен и догматичен характер, прояви на лицемерие, интереси, свързани с имоти и богатство, скандали… Мен това ме задушава, потиска ме. Разбира се, признавам красотата на църковната архитектура и иконография; не познавам много византийската музика. От това, което знам, Православието има и социален принос…

– Не спомена нищо за евангелското учение, за светците и изобщо не спомена думата Бог. Православието няма ли какво да каже за тайната на Бога?!…

* * *

За пореден път констатирам, че понятието вяра, Църква и най-вече понятието Бог днес имат една отрицателна конотация, вкоренена в душите на моите млади събеседници. Казвам „вкоренена“, защото, доколкото разбирам, те задават техните въпроси не толкова за да познаят нещо друго – със сигурност различно и навярно по-добро, колкото да изразят нещо, което по-скоро съществува в тях като потиснато състояние. И са толкова сигурни! Колко жалко! Сякаш са били лишени от надеждата в доброто. Не знам дали причината за това е яростната полемика срещу Църквата, която създава тази представа, но съм уверен, че нашето свидетелство като християни е недостатъчно, но и често вместо да потвърждава Бога, Го опровергава. Всички смятат, че във вярата, която изповядваме и която всъщност се отъждествява със същинския живот, в нашия случай няма живот. Тя прилича повече на една мъртва идеологема, чиято единствена ценност – непонятно защо – е, че трябва да я подкрепяме като нейни последователи. И нищо друго. Слушам въпросите и дълбоко в сърцето ми се надига недоумение и голяма скръб. Но имам надежда за тези млади хора!…

* * *

– Да се върна малко към това, което дискутирахме в началото. Днес науката изглежда отхвърля Бога. Затова хората все повече отхвърлят от себе си дрехата на религията. Това е причината, поради която се обърнахме към Вас. Вашият избор ни изглежда странен…

– По какво се вижда, че науката отхвърля Бога? Това, с което бих се съгласил, е, че много учени Го отхвърлят. Навярно това се дължи на факта, че те замениха нуждата от вярата с високомерието на тяхното знание, и Бога – с идола на техния личен успех, „служиха на творението повече, отколкото на Твореца” (Рим.1:25), служиха на творението, на човека, на себе си, а не на Твореца. Егослужението е по-лошо от идолослужението, което най-малкото оставя открит пътя на вярата и на надеждата към нещо, което ни превъзхожда. Заниманията с научното знание изискват внимание.

– Но откриването на Хигс бозона, пресъздаването на условията на Големия взрив, картографирането на човешкия геном, клонирането и толкова други открития на съвременната наука не разтърсват ли вярата в Бога? Подобни открития не предизвикват ли несигурност във вярата на християните?

– Разбира се, че не. Първите три неща частично обясняват някои тайни от пълния с мъдрост и красота наш свят. Дори теорията за Големия взрив е изложена от Жорж Льометр, който е католически свещеник. Директорът на проекта „Човешки геном“ Франсис Колинс, който е бивш агностик, днес е известен със своята вяра в Христос, която намира израз в превъзходната му книга „Езикът на Бога”. Да се открие една частица или да се открие една тайна от физичния свят е само благословение. Човек съзира делата на Бога, Неговите създания, които, колкото и да са малки, откриват Неговата слава. Стига човек да иска да ги види.

Относно клонирането – това е един механизъм, един технологичен процес, който наред с благотворните способности на човека, би могъл да докаже и неговото безумие и саморазрушителна сила. Както изглежда, не само човешките закони го забраняват, но по-скоро самата природа го възпрепятства, т.е. по някакъв начин Бог го възпрепятства. И навярно това ще засили усещането за Неговото присъствие.

– Но като човек, който вярва в Бога, как ще Ви се стори, ако чуете, че някой иска да се занимава със съвременни изследвания от областта на космологията, неврофизиологията, генната механика, които в крайна сметка поставят под съмнение Бога?

– Едно изследване, което се прави, за да се постави под съмнение Бога, носи в себе си болестта на предразсъдъка. Всяко изследване се прави, за да се открие една научна истина. Какъв е проблемът някой да разшири хоризонтите на неговото мислене и познание? Така и към Бога подхождаме по-добре. Бог не е някаква идеологема, която на всяка цена трябва да защитим, а ние вярваме в Него, понеже е Истината. В този смисъл и научната истината открива Него. Вярващият, който се страхува от научното изследване, се страхува от истината. По-скоро е вярващ, който… не вярва (в Бога).

– Какво бихте казали за Еволюционната теория? Тя не противоречи ли на учението на Църквата?

– По конкретната тема учението на Църквата се основава върху боговдъхновената библейска книга Битие, която не е учебник по физика или биология. Важното, за което се говори в нея, не е дали Бог, сътворявайки човека, взел пръст и откъде я е взел, а това, че човекът е сътворен „по Божий образ и подобие”. Всичко друго са подробности. Как науката да опровергае това? Оттук нататък, ако науката усъвършенства тълкуването на този свят и нашата картина за него, защо да поставяме това под съмнение? Най-много да кажем, че някои неща ги разбираме по-добре.

Но фактът, че човекът е създаден с божествено дихание и запечатан с божествено уподобяване като същност на неговото предназначение, това науката никога няма да може да го промени. Просто някои учени високомерно могат да го поставят под съмнение.

Но не е ли от значение, че човекът произхожда от животните?

Това, което има значение, е божественият произход на човека и неговото сродство с Бога. С други думи, това, че Бог ни е сътворил, а не как ни е сътворил. Също така опасността не е в това човекът да произхожда от животните, а да се окаже като тях. „Но човек в почит не ще пребъде; ще се уподоби на животните, които загиват” (Пс. 48:13) Нашето предназначение е да се уподобим на Бога, а ние се опитваме да докажем, че сме животни.

Следователно, проблемът не е научното потвърждаване на еволюционната теория, а приковаването в нейното болно тълкувание, което не доказва несъществуването на Бога, а утвърждава страстното късогледство на човека. Да се заменя божествената перспектива с едно безумно изродяване в животно – това дори животните не биха поискали.

– Във всеки случай имаме значителни сходства с животните и трябва да открием тяхното значение.

– Несъмнено съществуват и сходства. Нашето тяло така или иначе прилича на тялото на най-висшите бозайници. Ние дори се учим от животните и от техните инстинктивни добродетели. Съществуват много примери в Свещеното Писание. Сам Христос в Проповедта на планината ни призовава „погледнете птиците небесни”, т.е. по някакъв начин да им подражаваме.

Но това, което има значение, са нашите различия от животните. Човекът е психосоматично същество. И това е източникът на неговата ценност. Време е да насочим нашия интерес от сходствата с животните към възможността за богоуподобяване. Изненадва ме силният интерес към сходствата с животните! Ако съществуваше подобен интерес към сродството с Бога, колко по-различно щяха да стоят нещата! Би трябвало да открием значението на това сродство.

– Изключвате ли съществуването на разумен живот на друго място във вселената? И ако се докаже, че такъв извънземен живот наистина съществува, няма ли това да означава обрат в учението на Църквата?

– Разбира се, че не. Вселената е толкова голяма и звездите са толкова много, че вероятността някъде да има живот като нашия статистически е голяма. Може да бъде и по-добре. Както е величествено и да сме сами във вселената. Кой знае?!…

Проблемът е, че дори да съществува извънземен разумен живот, ние нито можем да го установим лесно, нито нашата комуникация е осъществима. От една страна, поради непредставимите разстояния, а от друга – най-голямата скорост за комуникация, тази на светлината, не позволява това. Представете си, че наблизо съществуват разумни същества като нас, например на разстояние 300 светлинни години. Това означава, че едно наше послание ще пропътува най-малко 300 години, докато стигне до тях. Ако предположим, че съществува разумен живот и взаимно разбиране на езика, ще са нужни още 300 години, за да получим техния отговор. Какво значение има дали съществуват други разумни същества във вселената, когато не можем да комуникираме помежду си тук, на Земята? Нека оставим тези въпроси и се насочим към нещо по-съществено.

* * *

Прави ми впечатление, че в този разговор се създаде атмосфера на мислене в една определена насока и така моите събеседници се препъват в неща, които много лесно биха могли да преодолеят в себе си. Въпреки че разбирам тяхната мисъл, се затруднявам да проникна в тяхното възприятие. Имам впечатлението, че те очакваха от мен впечатляващи аргументи, които в крайна сметка не им дадох. Навярно чувстват, че умело избягвам това. Но да бъда искрен, по никакъв начин не бих искал да попадна в капана на една блудкава аргументация, която само поробва и буквално не може да даде въздух на душата и мисълта.

Не знам дали в крайна сметка не ги разочаровах или ме търпяха от учтивост, но изобщо не бих искал да ме третират като мъдър или начетен, умен и образован. Предпочитам да бъда истинен, дори и да не ги убедя. По-важна е истината на един човек, отколкото неговите аргументи и доказателства. По-добре е да казваш това, което живееш и както го живееш, отколкото това, което се предполага, че живееш.

Във всеки случай дискусията продължава. Дискусия за Бога, Който изглежда днес често дразни с всяко нещо, което напомня за Него.

* * *

– Ако всичко това, което споменахме, не доказва несъществуването на Бога, съществува ли нещо, което да доказва Неговото съществуване, и ако не, защо е така?

– Към Бога не подхождаме логически. Ако беше така, щяха да Го откриват умните, образованите и мъдрите в света. Често истината се крие зад очите на „мъдри и разумни, а се открива на младенци”(вж. Мат. 11:25). „Съществувам“ означава, че завися от едно начало (αρχή). Ние съществуваме, защото зависим от Него. Такъв Бог, Който доказваме, че съществува или не съществува, всъщност не съществува. Бог Е и от битието на Бога произтича съществуването на света.

В православното Предание, вместо да търсим доказателства за съществуването и същността на Бога, ние полагаме усилия да придобием опита от Откровението на Неговото присъствие в нашия живот и от общението с Неговата личност. Когато човек чувства благодатта на Неговото присъствие и тайната на общението с Него, той не чувства нужда да отговоря на въпроса за Неговото съществуване. Не се нуждае от логически доказателства.

Ще кажа нещо, което навярно леко ще ви затрудни, но е много важно. Нашето познание за логосите на съществата и за тайната на Бога е много ограничено. Знаем много малко, защото много малко можем да поберем в ума си. Но това, което притежаваме, е това, от което имаме нужда. Същността на Бога е непричастна, докато Неговите нетварни енергии са причастни. Ние не познаваме, нито разбираме Неговата същност, а само светотайнствено и мистично общуваме с Неговата природа, ставаме „участници в божественото естество” (вж. 1 Петр., гл. 1). Така чувстваме Неговото Откровение и благодатното Му присъствие.

– Казахте думата „тайна“, както и „Откровение“. Всичко това не са ли измислици на езика, за да оправдаем това, което ни превъзхожда?

– Бих приел подобно мнение, заменяйки думата „измислици“ с думата „инструменти“ на езика. Действително съществува една истина, която ни превъзхожда, както и събития, които ни карат да заподозрем за нея. Съществуват обаче и откровени преживявания, които я потвърждават. Това са знаменията или чудните събития. Думата „тайна“ пък описва нещо, което не можем да осъзнаем веднага чрез сетивата си, нито пък е достъпно чрез гениалността на ума, нито се тълкува чрез знания и разум. Тя не е нещо, което се завоюва, а нещо, което се (по)дарява. За да я приемеш, трябва да се смалиш, да се смириш. Тесен е пътят към влизането в недрата на тайната. Затова Църквата говори много за смирението.

– Но смирението има отрицателен смисъл. То не означава ли подчиненост, пораженство, малоценност, занижени изисквания, липса на свобода?

– Точно обратното. Егото прилича на перде в окото. Колкото е по-голямо, толкова повече ограничава зрението. Същото става и с т. нар. „зрителна част на душата”, тоест с възможността човек да проникне в истината на тварния свят. Смиреният човек е мъдър и свободен, защото не е възпрепятстван от егоистичната си воля, от чувствителността към собствените си права, от злобата на собственото мнение. Той е малък и затова минава отвсякъде и се побира навсякъде. Пораженството, малоценността и другите неща са израз на егоизъм. Смиреният дори на последното място да бъде поставен, няма комплекс за малоценност, не страда, не се сравнява. Той се радва на славата на другите като на негова собствена слава.

Не ми казвайте, че нещо подобно не е превъзходно! То е като черните дупки във вселената – когато тяхното излъчване намалява, тогава нараства изключително много гравитационното поле около тях…

Горко ни, ако смирението не е свобода. Смиреният „изследва всичко, а него никой не изследва” (вж. 1 Кор. 2:15), всички разбира, а него никой не го разбира. Разбирате ли?!…

– Когато говорим за смирението, как може някой, който се смалява, някой, който чака, да постигне повече от този, който полага усилия?

– Мислите, че е малък подвиг човек да се смири? Всъщност това снижаване на личния образ е най-високият връх. За да излезеш извън обсега на гравитационното поле на егоизма, трябва да придобиеш втора космическа скорост*. Изобщо не е лесно. Но е величествено. За съжаление, нашата епоха създава ракети, които се изстрелват в космоса, но повечето от съвременните хора остават приземени в капана на собствените си постижения и успехи.

– И все пак защо Бог не доказва Своето съществуване? Защо постоянно да живеем в океана на неяснотата и съмнението за Него?

– Защото ако всичко беше открито, щяхме да бъдем роби на Неговата божественост. Представете си, ако Той бе изпълнил желанието на онези, които го разпънаха, и Го предизвикваха да слезе от Кръста, за да повярват в Него… Ако бе слязъл от Кръста за малкото, Той нямаше да ни дари най-голямото: Възкресението. Вместо това щеше да яви Своята сила според човешката логика, а не според логиката на Своята божественост.

Бог ни дава толкова много знамения, че да може да повярва в Него всеки, който има волята за това. Чрез запазването на божествената тайна се запазва нашата свобода като дар.

– Бихте ли ни казали, защо толкова се затрудняваме да разберем подобни думи, защо те ни звучат красиво, но… неясно?

– Как да не ви е трудно, когато цялото наше образование е напълно отчуждено от тези въпроси! Днес сме се вкопчили в „тук и сега”, в суровата реалност на събитията и явленията, а не в Истината. Истината не ни интересува – убедиха ни, че тя не съществува или пък не можем да я познаем. Това, което ни интересува, е нашето всекидневие, нашето здраве, земните успехи, нашите финанси, светското признание и т.н.

Убедиха ни, че сме животни – макар и по-развити от другите; че смъртта е краят; че се намираме – забравени, навярно напълно сами – на една планета в „никъдето” на вселената, предназначени да функционираме като биологични машини за няколко десетки години и след това да се върнем в нищото, в мрака на абсолютното небитие. И ние повярвахме в това. Учат ни, че и науката го потвърждава. Така се обезсмисли всяко екзистенциално търсене.

Премахването на нуждата от Бога пропъди и желанието да Го търсим. Знайте, че най-голямата вреда, която понасяме днес, е от изкореняването в нас на нуждата от Бога. Убедиха ни, че нашето естествено пространство е мракът, и че светлината съществува само като абстрактно понятие, а не като личностна реалност.

– И какво постигнаха хората, които почувстваха нуждата от Бога, за да преодолеят своите страхове, несигурности и да възстановят своите отношения? Цялата история на религиите е свързана с войни и фанатизъм, с лицемерие, разкош и разминаване между думи и живот!

– Разбира се, че не е точно така. Има събития в историята, които са плод на патология на религията, но съществува и нейното здраво състояние и конструктивност. Партенонът и всички останали храмове, цялата древна култура, античните изкуства са изразявали благородството и нежността на човешкото търсене на божественото, въпреки че божественото е било представяно с много човешки елементи, понякога грубовато, имало е своите слабости и недостатъци.

Това ни се разкрива и в библейската история на евреите: тя показва и някои големи недостатъци на онази епоха, но едновременно с това изразява най-хубавото, което тя е могла да създаде на равнището на духовната култура. Истините, които изразява, са вечни. Внимателното изследване на Псалтира, на библейските пророчески текстове или на т. нар. Премъдростни книги показва, че човешката душа може да достигне непостижими за ума върхове, да се изкачи до непреодолими духовни висоти. Имате ли някаква представа от тези текстове?

– Чували сме бегло за тях в час по вероучение, по нещо „оттук-оттам“… Може би знаем повече за християнската традиция…

– Ето как ни формира духът на епохата – кара ни с лека ръка, с абсолютна увереност, да отхвърлим нещо, без да го познаваме, без дори да подозираме за неговата дълбочина. Това е несправедливост не в ущърб на някой друг, а на самите нас.

Относно патологичните прояви на религиозността – и в Православието съществуват патологии, но никое петно не може да скрие блясъка на слънцето… В календара има един ден, който е посветен на светите Трима светители (св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст и св. Григорий Богослов). Ние го наричаме Ден на писмеността и просветата (в Гърция и в Кипър празникът на св. Трима светители се отбелязва като Ден на писмеността – бел. прев.), тъй като и тримата свети отци са били особено учени хора. На практика обаче днес този ден се е превърнал в празник на безпросветните хора, защото децата ни не знаят нито имената на тези светци, а още по-малко – висотата на духовните върхове, които те са достигнали. Освен социалното дело, което са извършили, впечатляващата ерудиция, която са придобили, тримата светители достигнали до голяма святост, близост до Бога.

– Какво всъщност да разбираме под святост? Не можем съвсем ясно да разберем какво се влага в понятието „свят човек“…

– Свят е не добродетелният човек. Свят е Божият човек. Този, който е отъждествил своята воля с волята на Бога, което позволява Той да действа чрез него. Когато срещнеш такъв човек, въпросът за съществуването на Бога губи смисъл. Защото, щом го видиш, ти идва просто да възкликнеш: „Жив е Господ!”. Всички ние трябва да станем свети. За това сме сътворени. Не за да станем добри хора, завършени по характер или успели граждани. Всичко това е нищожно, когато ни се предлага пътят и възможността за другото. Божията сила съществува, за да я използваме в нашия живот, а не да гледаме нещата отдалеч и да не ги опознаваме.

– А защо, за да придобием тази святост, ни е нужна Църквата?

– Няма по-мъдър и по-съвършен път от Църквата. Нейният път е божествен. Нейната мисия е тайноводствена. Тя дава възможност на човека за три неща: простор, полет и свобода. Тоест тя дава простор на човека, за да може той да достигне максимума на своите възможности, разкрива му необятността на неговия духовен потенциал; второ – помага му да се изкачи нагоре, за да изпълни своето предназначение – това е полетът, издигането; и трето, тя го извежда извън всяко ограничение – това е освобождението…

Жалко е, че не познаваме Преданието на Църквата, което ни разкрива живота на много светци. Сякаш имаме огромни влогове в банката, а бидейки безразлични към тях, настояваме да вземем заем с висока лихва. Все едно живеем върху залежи от нефт и безценни минерали, а купуваме тези ресурси от чужди земи – по същия начин стъпваме върху едно безценно Предание на култура, мъдрост и уникален опит от духовен живот. Време е да го открием, да изровим това съкровище. Страшно е да имаме такова безценно наследство, а да претърпяваме духовен фалит.

– Ако някой обаче не може да повярва в Бога, какво бихте му казали? Ако той по-лесно се съмнява, отколкото вярва, какво бихте го посъветвали?

– Ако не иска да повярва, не бих се опитвал да го убедя. Но ако иска и не знае пътя, поканата е „Ела и виж!” (срвн. Йоан 1:46). Препъваме се в свидетелства за съществуването на Бога, но не ги виждаме. Просто трябва да отворим сърцето си – то вижда по-добре от очите. Трябва да отхвърлим предразсъдъците си, които често имаме за Църквата, за да можем да я познаем. Най-вече ние, православните народи.

– Ако предположим, че някой иска да познае Бога, не смятате ли, че преди да тръгне по Неговия път, би трябвало да се увери в Неговото съществуване?

– Не винаги. Много често вярата идва спонтанно – с внезапното и необяснимо чувство на копнеж по Бога. Тогава вярата сама по себе си става водач в пътуването към Него. И тогава доверието в пътя на Църквата е нещо естествено.

– Тъй като не чувстваме тази непринуденост на вярата, можете ли да обясните малко повече какво имате предвид под „доверие в пътя на Църквата“?

– В нашето съвремие ни се представя един Бог, Който съществува само за да Му прехвърляме отговорност за трагичните събития в живота си. И нищо повече. Съдим Църквата не въз основа на нейното учение – което така или иначе не познаваме – а въз основа на живота на някои нейни представители. А всъщност Църквата не е представлявана от никого, който е от тази земя.

Съвременният човек започва с императивния въпрос „Къде е Бог?“ или „Какво прави Църквата?”. И тези въпроси несъмнено не са зададени с търсачески дух, а с предварителната претенция и нагласа на отрицание. Така се пропуска целта!

* * *

В крайна сметка, търсенето на Бога често прилича на напразно усилие да влезем в Неговото пространство през стената, а не през вратата. И понеже не успяваме, Го отхвърляме. Това се опитват да правят тези млади хора (моите събеседници).

Но към Бога не можем да пристъпим с надменност, да подходим откъдето и както си искаме. Пространството на Неговата тайна има своите пътища, на които трябва смирено да стъпим. Неговите пътеки са тесни. Неговите врати не се отварят с инат, нито с насилие, а както днес бихме казали – с „фотоклетка“. Срещата с Бога не е човешко постижение. Тя е небесно посещение.

Всъщност за да може Той да посети човека, човекът не бива да държи затворени своите врати. И не само това. Ние трябва да Му отворим. Бог е с нас не за да служи на нашите ефимерни и късогледи представи и очаквания, а за да ни освободи от състоянието на духовна окаяност.

Питам се, как на моите събеседници не им омръзна да седят толкова време с мене. Трябва да съм много странен за тях. Какво общо може да има помежду ни? Те са млади хора със своите земни мечти, а аз отдавна отхвърлих мечтите, спрях да „влагам” в този свят. Бог не ги интересува много; аз Му посветих всичко, Той е моята единствена и велика константа. Не вярвам в нищо друго. Без Него нямам обяснение за този свят. Без Неговото съществуване изчезва всяка причина, всеки смисъл за моето съществуване. Без вярата в Бога се задавям, потъвам, рухвам, погивам. Вярата в Него ме опиянява, възкресява ме, дава ми живот, усещане за вечността, визията на другостта.

Техният поглед е някъде другаде. Аз съм с тридесет и няколко години по-голям от тях, побелял с брада и расо, необръснат от години, по непонятна за тях причина – лош представител на едно залязващо поколение, който понякога говори с архаични изрази… Не след дълго ще започнат да ме атакуват различни болести. А те са свежи хора, съвременни, дори не мислят за болести и смърт.

В начина ни на мислене също съществува пропаст. Те смятат, че са родени свободни и че тяхната свобода се отъждествява със самовластието. Обратно, аз мисля, че съм роден самовластен с предназначение да стана свободен, вярвам в онази свобода, за която трябва да се бориш, за да я придобиеш. Затова в живота си бях малко краен: живях с малцинството, вървях срещу течението, никога не съм ходил на кино, нямах телевизор, години наред отказвах да имам мобилен телефон, лиших се от неща, които почти всички правят. И това е така, защото не исках сам да се пъхна под валяка на онзи манталитет, който заравнява всичко ценно със земята, да подражавам механично и безумно, да ме стопи системата. Дори църковната.

Докато тези млади хора се противят на режима на предишното поколение, те неусетно стават участници в създаването на един по-лош режим, който именно тяхното поколение изфабрикува. Струва ми се, че те са несвободни – задават ми въпроси, които всички задават. Това са предвидимите въпроси на една добре позната ни система на мислене…

В крайна сметка, ние сме толкова различни и никой от нас не иска да се промени! Нито те, нито аз. Наистина, как не се умориха от нашия разговор? Как ме търпят още? Мисля това и се трогвам. Трогва ме смирението на тяхната търпимост към личността ми. Може аз да съм по-прав, кой знае? Те обаче са по-смирени. И тук по-скоро се крие тайната…

–––––

Източник:православие.бг

* Минималната скорост, с която трябва да се изстреля едно тяло, за да се откъсне от гравитационното привличане на Земята.
Превод: Константин Константинов

Вашият коментар