КИРИЛО-МЕТОДИЕВОТО ДЕЛО ПРЕВРЪЩА БЪЛГАРИЯ В НЕГАСНЕЩО ОГНИЩЕ НА ХРИСТИЯНСКА И СЛАВЯНСКА ПРОСВЕТА И КНИЖОВНОСТ Акад. Васил ГЮЗЕЛЕВ

Posted By on 25.05.2016

orig_500001_bg

През втората половина на IX век България бе онази страна в Европа, където Кирило-Методиевото дело можеше да има най-благодатна почва за развитието си. Не само поради приобщаването си през 865 г. към формиращото се европейско семейство на християнските държави и народи, но и поради дълго продължилото тук търсене на подходяща писмена култура. Предкирилометодиевският период на писмовността е отразен в “Сказание за буквите” на Черноризец Храбър (IХ в.):

Прочее, преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и тълкуваха с черти и резки. Когато се покръстиха, те бяха принудени да пишат славянската реч с римски и гръцки букви – без устроение. И така беше много години.”

Чертите и резките – това са многобройните загадъчни знаци на прабългарското рунно писмо, които се откриват в един твърде широк географски ареал: от Бесарабия до Халкидика и от Черно море до Панония.

Публикуването на по-голямата част от тях от археоложката Л. Дончева е добра основа за разчитането им, за което не са достатъчни похвалните усилия на любители.

Гръцкият език и писменост навлизат в Българското ханство на Долния Дунав още в началото на съществуването му. За това свидетелства първият надпис към релефа на Мадарския конник от 705 г. Повече от 100 са издадените от В. Бешевлиев първобългарски надписи на гръцки език от периода VIII – началото на X в. Употребата на гръцкото унциално писмо през дълъг период създава основата за възникване по-сетне в България на кирилицата, изместила твърде бързо от употреба глаголицата. Римските букви и тяхната употреба са регистрирани от три надписа на латински език, намерени в старобългарските столици Плиска и Велики Преслав, свързани с пребиваването на папското духовенство през 866-870 г.

Като се добави наложената след идването на Кирило-Методиевите ученици в България употреба на глаголицата и кирилицата в славянския език, тук има удивяващо многообразие на използване на графични системи и писмености – факт, който не се наблюдава тогава в нито една от държавите на Европа.

Смъртта на св. Методий във Велехрад през 885 г. белязала трагичния край на Великоморавската мисия на славянската писменост и книжнина и същевременно началото на Българската мисия. Нейното значение в културната история на славянството и Европа е с изключителна важност, защото тя бележи утвърждаването на нов, трети духовен европейски свят редом със съществуващите западнолатински и източновизантийски.

Дошлите в България през 886 г. Кирило-Методиеви ученици Климент, Наум, Ангеларий, Константин и др. получили блестящи условия за разгръщане на проповедническа, просветителска и книжовна дейност от страна на нейния владетел княз Борис I – Михаил (852-889; + 907), който се изявил в ролята си на спасител, покровител и вдъхновител на славянската писменост и книжнина. Това в най-голяма степен, успоредно с извършената християнизация на българите, определя изключителното му място в цялата ни история. Продължаването на Кирило-Методиевото дело, превръщането на България в негаснещо огнище на християнска и славянска просвета и книжовност, в пръв духовен вожд на славянския свят разкриват държавническия гений на най-великия сред средновековните ни владетели. Чрез подвига, който в края на IХ – началото на X в. се твореше в българската земя, се разтваряха дверите на културната история за една нова творческа стихия – славянството. Значимостта на средновековна България като “държава на духа” (според точ С. Лихачов) особено релефно и в християнски дух е подчертана в старобългарската творба от началото на XIII в. “Разумник – указ”: “Знайте и това! На света има трима царе, както е и Света троица на небето… Първото царство е Гръцкото. Второто царство е Българското. Третото царство е Алеманското. С Гръцкото царство е Отец. С Алеманското е Синът. С Българското царство е Светият дух…”

*****

Най-ранните славянски книжовни паметници и откритите глаголически и кирилски надписи през последните години ясно и недвусмислено показаха, че истинската родина на кирилската графична система и на документираната славянска книжовност бе България от края на IХ и началото на X век. В Плиска, Велики Преслав, Охрид, Преспа, Баргала на река Брегалница в Македония, в манастирите край с. Равна, Варненско, с. Черноглавци, Шуменско, с. Мурфатлар в Северна Добруджа и другаде бяха създадени онези книжовни творби, надписи и др., които вписаха българския дух в културната история на Европа.

Климент Охридски в “Похвала за блажения наш Отец и Учител славянски Кирил Философ” го определя като “нов апостол и учител на всички страни”. В някои исторически и агиографски съчинения в латиноезичната литература от ХIII – ХV век той е характеризиран като “апостол на почти всички славяни”.

В “Синодика на Българската църква” непосредствено сред възхвалите за българските царе от Ранното средновековие е въздадена вечна памет на онези, които сътвориха и увековечиха славянското и българското книжовно слово: “На Кирил Философ, който преведе Божественото писание от гръцки език на български и просвети българския, новия втори апостол… – вечна памет. На неговия брат Методий, архиепископ на Моравия Панонска, тъй като и той много се е потрудил за славянската книга – вечна памет. На неговия ученик Климент, епископ на Велика Морава, и на другите негови ученици Сава, Горазд и Наум и Ангеларий, тъй като и те много са се потрудили за славянската книга… – вечна памет.”

Земята на Кирило-Методиевите ученици бе България на княз Борис I – Михаил и на цар Симеон Велики (893-927). В цялата си многовековна и страдалческа история тя завинаги остана под покровителството на Светите Седмочисленици. Това не бива никога да се забравя!

Източник:http://www.zora-news.com/

Вашият коментар