Дарина Григорова: Изборът не е между Москва и Фенера, а между канона и беззаконието, между Христа и антихриста

Posted By on 17.10.2018

Дарина Григорова

Първата подмяна е внушението, че става дума за борба за “автокефална украинска църква”, за битка между “незалежна”, европейска Украйна срещу деспотичната, евразийска Русия. Европравославие срещу евразийски православен цезаропапизъм. Така представено, няма как да не събуди симпатиите на неизкушената от историческа и църковна фактология аудитория. Медийната картина съзнателно игнорира и почти не говори за Украинската православна църква (Московски патриархат), начело с митрополит Онуфрий, призната от всички поместни църкви.

А това са мнозинството украински православни християни. Патриарх Алексий дава през 1990 г. автономия на УПЦ (МП) – самостоятелно да избира епископата си, да контролира финансите си. В Синода на УПЦ (МП) няма представители на РПЦ, докато в Синода на РПЦ членуват украински митрополити. Ако някой има правото по канон да иска автокефалия, то това е УПЦ (МП), не разколниците, които се роят, и далеч не се изчерпват с УПЦ (КП) и УАПЦ. Спомнете си българските разколници от зората на прехода и фалцета: “Лустрация!”. Медийният и политическият образ за “автокефална украинска църква” се фокусира предимно върху неканоничната УПЦ (КП), начело със самоназначилия се патриарх Филарет, разстриган монах, отлъчен от РПЦ. Филарет с политическата подкрепа на майданските власти в Киев, поощрявани официално от американските си партньори, воюва срещу украинското Православие. Това не е просто майдан – политически преврат с външна намеса, това е битка за души, анексиране на духовно пространство.

Православна Украйна не воюва с Русия. Киев воюва с Православието в Украйна, заставайки на страната на разколниците, на неправославните. Разколниците са “вместо”/”против” Христа. Киев е направил своя избор.

Звучи радикално? Мракобесно! Скандално, може би? Да, може и да реже светското ухо, изнежено от либералния комфорт на всеобщата/всеядната любофф. Но за църковния разкол, надвиснал над Православието, няма как да се използва политкоректна лексика. Каноните пазят чистотата на Православието, нарушаването им откъсва отломъци от Църквата, но тя остава “стълб и крепило на истината” [1Тим. 3:15].

Антихрист не значи само против, но и “вместо” Христа. Всеки опит за подмяна на канона под формата на “реформа”, “модернизация”, икуменическа прегръдка, “обновление” и прочее благовидности, е антихристиянство, или избор между Христа и антихриста – осъзнат или не. 

Най-често “вместо”, “на мястото на” Христа в човешкото сърце се предлагат идеологии. А те се приемат на доверие/вяра в светлото бъдеще, или фентъзи минало, може и фантастика. Многообразието е гарантирано, а целите галят ухото: “справедливост”, “братство”, “щастие”, или пък “висок стандарт”, “безсмъртие”. Има за всеки, потребителската кошница на идеологията е щедра.

Москва и Фенера

 

Когато една империя загине, тя продължава живота си в идеологическото време с измамното очакване на ренесанс като реплика, дубликат, едно към едно с машина на времето – илюзия с опасни последствия. 

Съветската империя след 1991 г. живее идеологически между мавзолея на Ленин и 9 май. Османският халифат се реанимира в неоосманизма. “Византия след Византия” има много идеологически проекции, далеч не всички безобидно културологични или православно патетични като “византинизма” на Константин Леонтиев. “Византия”, или “Константинопол”, или “Новият Рим” се идеологизира и агресивно като “Мегали идея”.

Малоазийската катастрофа след Първата световна война отрязва “мегали идеята” от историческата география на елините. Гърците безвъзвратно са изгонени от Мала Азия. Остава вариантът за реванш в духовната география на Православието, който пленява фанариотите, олицетворени от Вселенския патриарх. В титулатурата му неслучайно са “Константинопол” и “Новият Рим”. Кавичките липсват в изписването му, но показват реалността.

Константинопол пада през 1453 г. и оттогава е Истанбул [“Града”, но не на Константин], в чийто квартал – Фенер, се изчерпва “вселената” на патриарха, легитимирана политически от валидността на турския му паспорт. След Втората световна война се добавя и финансовата зависимост на Вселенския патриархат от САЩ, където е разположена малоазийската гръцка диаспора. Канада е другото й средище. 

“Фанариот” и “православен” е като “ислямист” и “мюсюлманин” – несъвместими са. Както мюсюлманинът, ставайки ислямист (салафит, уахабит, “умерен опозиционер” с бяла каска), престава да бъде мюсюлманин, така и фанариотът престава да бъде православен, защото предпочита “мегали идеята” пред Православието. Идеология срещу вяра, беззаконие срещу канон. 

Константинопол е мираж, докато Москва е факт. Оттук и старата вражда за “Рим” (“Новия” или “Третия”) между Вселенската патриаршия и Руската православна църква, проявила се за пореден път в Украйна. При всеки удобен момент, когато Руската православна църква е подложена на гонения от властите, Вселенският патриарх се съюзява с гонителите. 

През ХХ век фанариотите преговарят с болшевиките и признават покровителстваните от тях разколници – обновленците, срещу руския патриарх Тихон. Вселенският патриарх Григорий VII е готов да прати в СССР своя комисия със свои епископи “за умиротворяване”, предлагайки на патриарх Тихон да се оттегли (май 1924 г.). 

Руският патриарх отговаря по канона с цитати от Вселенските събори: незаконна намеса във вътрешния живот на РПЦ, която е “признавала и признава първенството по чест, но не по власт” на Вселенския патриарх (юни, 1924 г.). 

Следва писмо на митрополит Василий (бъдещият вселенски патриарх Василий III) до председателя на Секретариата по въпросите на култовете при президиума на ВЦИК – П. Г. Смидович. От името “на целия Константинополски пролетариат”: “Съветска Русия може да откликне на молбата на пролетариата от Близкия Изток… и да окаже на Константинополската патриаршия велика услуга… още повече, че Вселенският патриарх, признат на Изток за глава на целия православен народ, ясно е показал с действията си разположението си към съветската власт, която той признава” (юли, 1924 г.).

Обновленците са готови да се откажат от автокефалията на РПЦ и да се подчинят на Фенера в замяна на легитимацията им. Впрочем обновленците са за въвеждането на второбрачие при свещениците, антиканонична практика, въведена наскоро във Вселенския патриархат от Вартоломей – братя по дух.

Изборът не е и между Русия и Украйна, православна Украйна е с Русия

Кривото огледало на евролибералните медии съзнателно подменя два фокуса на конфликта в Украйна.

Първата подмяна е внушението, че става дума за борба за “автокефална украинска църква”, за битка между “незалежна”, европейска Украйна срещу деспотичната, евразийска Русия. Европравославие срещу евразийски православен цезаропапизъм. Така представено, няма как да не събуди симпатиите на неизкушената от историческа и църковна фактология аудитория. 

Медийната картина съзнателно игнорира и почти не говори за Украинската православна църква (Московски патриархат), начело с митрополит Онуфрий, призната от всички поместни църкви. А това са мнозинството украински православни християни. Патриарх Алексий дава през 1990 г. автономия на УПЦ (МП) – самостоятелно да избира епископата си, да контролира финансите си. В Синода на УПЦ (МП) няма представители на РПЦ, докато в Синода на РПЦ членуват украински митрополити. 

Ако някой има правото по канон да иска автокефалия, то това е УПЦ (МП), не разколниците, които се роят, и далеч не се изчерпват с УПЦ (КП) и УАПЦ. Спомнете си българските разколници от зората на прехода и фалцета: “лустрация!”. 

Медийният и политическият образ за “автокефална украинска църква” се фокусира предимно върху неканоничната УПЦ (КП), начело със самоназначилия се патриарх Филарет, разстриган монах, отлъчен от РПЦ. Филарет с политическата подкрепа на майданските власти в Киев, поощрявани официално от американските си партньори, воюва срещу украинското Православие. Това не е просто майдан – политически преврат с външна намеса, това е битка за души, анексиране на духовно пространство. 

Православна Украйна не воюва с Русия. Киев воюва с Православието в Украйна, заставайки на страната на разколниците, на неправославните. Разколниците са “вместо”/”против” Христа. Киев е направил своя избор.

Втората медийна подмяна е представянето на РПЦ като инициатор на разкола в Православието и неглижирането на грубите нарушения на каноните от вселенския патриарх Вартоломей (“вселенските легати” на чужда канонична територия на УПЦ (МП), незаконното снемане на анатемата от Филарет, непризнаването на каноничната територия на РПЦ и др.).

Вартоломей подценява манталитета на украински разколници. Филарет не е очарован, че е “разжалван” като митрополит, подчинен на Константинопол, и твърди упорито, че “е бил, е и ще остане патриарх”. 

Вартоломей обаче познава манталитета на украинските православни, които ще защитават храмовете и Киево-Печерската Лавра, подложени на риска от превземане от разколниците с политическия чадър на Киев. Това означава религиозна война, гонение на православни. Геополитически хаотизацията на Украйна е удар срещу Русия. 

Опитите да се опростят събитията, сравнявайки с Естония през 90-те години, когато вселенският патриарх легитимира антиканонично втора Естонска православна църква, извън РПЦ, и временно пак е прекратено евхаристийното общение между Москва и Фенера, са уязвими. Защото Киев за руското Православие е това, което е Охрид за българското Православие и Косово – за сръбското. 

Разколът като духовна реалност вече ще бъде удар срещу Православието, перфидно премислен, надълбоко, в сърцето. При разкол пукнатината ще е във всяка православна църква, във всеки храм, където и да се намира той. Всяка поместна църква ще трябва да вземе страна. Защото преглътне ли се беззаконието на Вартоломей, всяка поместна църква ще бъде заплашена от “вселенско” опекунство и отричане на автокефалията й под политически натиск отвън, както се случва сега с Украинската православна църква (МП). 

Всеправославният събор по канон може да удържи на натиска на беззаконието и да избегне разкола.

Изборът предстои.

АВТОР:www.glasove.com

Вашият коментар