Горан Симеонов:Винаги Русия ще бъде заплаха за американския стремеж за световно господство.

Posted By on 24.10.2017

Горан Симеонов

Основният външнополитически проблем на нашето съвремие са съществуващите взаимоотношения, а всъщност дълбоки противоречия между САЩ – без съмнение най-силната свръхдържава в момента, и възраждащата се в икономическо и военно отношение Руска федерация. Тези противоречия се коренят най-вече в различния подход към проблемите и перспективите в развитие на съвременния свят.

Докато САЩ продължават все още да залагат на своя глобалистичен неолиберален модел за развитие на един еднополюсен свят, изцяло зависим и контролиран от тях, то Русия на Путин – с променлив успех, но с необходимата последователност, се стреми да противодейства. Тя организира различни международни организации и съюзи, като ШОС, ЕИС и БРИСК с цел изграждането на бъдещ многополюсен свят, в който основен компонент е националната държава.

В тази връзка е добре да подчертаем, че двустранните отношения САЩ-Русия винаги са били и ще продължават да бъдат нестабилни, а в определени периоди и антагонистични, тъй като Русия винаги ще бъде заплаха за американския стремеж  за световно господство.
Във военнополитическо отношение това са всички политически и военни мерки и действия на НАТО „на изток”, чиято основна цел е изграждането на „военна дъга” по западните граници на Руската федерация. Най-сериозното дестабилизиращо мероприятие в европейски мащаб бе  „цветната революция“ в Украйна, както и подобните мероприятия в Грузия и Киргизстан, американските бази в Средна Азия и т.н.
В икономически план битката срещу Руската федерация силно се ожесточи, след като САЩ по най-безцеремонен начин заставиха своите европейски партньори да наложат съвместни икономически санкции срещу Русия, независимо от очевидните загуби за всички в Европа.

Прекалено оптимистично е да се смята, че САЩ ще отстъпят от своите досегашни лидерски позиции в света без борба по всички фронтове. Затова, според мен, най-сериозният и тревожен въпрос, пред който е изправено човечеството, е дали при тази непрекъснато милитаризираща се външна политика сегашната американска администрация ще бъде склонна да използва по-остра военна стратегия – например евентуален пряк военен сблъсък в Сирия или Украйна, разчитайки, че той едва ли ще прерастне в сериозен ядрен конфликт.

Разбира се, това би било изключително рискована за цялото човечество ситуация, в която дилемата „американско световно господство или мирен многополюсен свят“ ще стои със страшна сила, докато очевидно съвременният модерен свят не разполага с ефикасен механизъм за нейното разрешаване в интерес на мирното бъдеще на света!

Къде стои България в този „интересен свят”?

Ако погледнем към нашия Балкански регион, съвсем смело можем да твърдим, че бъдещето на България е заключено в триъгълника НАТО – Русия – Турция, включително Черноморския регион.
В евроатлантическата страна на триъгълника, тоест в  отношенията ни с ЕС и НАТО, са определящи няколко „опорни точки”. На първо място стои членството на България в ЕС и НАТО, които по силата на подписаните договори са основните гаранти за нашия икономически просперитет и националната ни сигурност. Нека подчертаем, че на настоящия етап, независимо от различията в отделни обществени групи, основният политически консенсус в страната засега е за евроантлантическа  ориентация и принадлежността на България към тези съюзи.
Същевременно, принадлежността ни към тези организации  дава определени права и създава съответни задължения. Най-общо казано, от една страна като че ли осигуряват националната ни сигурност във военен и икономически аспект. Но от друга, водят и до съответен отказ (ограничение)  на национален суверенитет. С една дума България не може да бъде изцяло самостоятелна в своята външна и вътрешна политика, тъй като е принудена да се съобразява с поетите политически, икономически и военни ангажименти в рамките на НАТО и на ЕС.

На следващо място България поддържа активни външнополитически и икономически отношения със своите съседи на Балканите, с държавите от Черноморския регион и най-вече – с Руската федерация. Тези взаимоотношения имат своята икономическа логика и дълбоки исторически корени, които изискват и налагат специални двустранни взаимоотношения, особено при настъпващите промени в  сегашния противоречив и нестабилен свят.
И накрая, България продължава да е без Национална доктрина, тоест без ясна визия и стратегически приоритети за своето бъдещо място и роля в съвременния свят. Този факт, в съчетание с горните  дадености, ни дава основание да  направим извода, че България днес се намира в шизофренична позиция. От една страна, ние се придържаме към поетите ангажименти в рамките на НАТО и следваме неговата основна военна доктрина, че Руската федерация е основна заплаха, като всички военностратегически планове  на пакта са насочени „на изток”. При това положение България едва ли може успешно да се разграничи, за да води  политика, основана изцяло на собствените си интереси. Затова е много трудно да доказваме на Русия, че нямаме нищо общо с вражеската политика на НАТО, защото, видите ли, ние твърдо държим на историческата близост между двата народа. Особено като се имат предвид разположените на наша територия няколко военни бази на НАТО, приели американски военни и техника.

Тук обезателно трябва да прибавим и словесните „изцепки” на редица наши държавни ръководители в подчертано русофобски стил. Като добавим към това, че на организираната неотдавна от лидера на ПЕС Сергей Станишев среща в София, където всички наши държавници говориха за крайната необходимост от спешно превъоръжаване и реанимация на българската армия, за задължителното нарастване на нейния принос в рамките на НАТО и Обединена Европа срещу основния враг, човек остава с впечатлението, че „ракетите от Крим” не само може, но и вече летят към България. Добре е тези хора да си припомнят, че основен девиз на тяхната пионерска младост бе девизът „Ние се борим против войната, за един мирен свят”!
Може би този девиз е и единственият шанс да запазим България в променящия се свят!

За да бъдем обективни трябва да отбележим, че има и друга страна в двустранните българо-руски отношения и това е  т. нар. „народна дипломация”, в която участват всички русофилски обществени организации в България и които, всяка според възможностите си, успяват да поддържат жива връзката между двата народа, най-вече в културно-исторически план. Но трябва да е съвършено ясно, че тази дейност далеч не може да бъде заместител на едни пълноценни двустранни отношения.

Трябва да признаем, че спрямо едната от основните страни в триъгълника, а именно Русия, България не може да разчита вече нито на традиционно добрите българо-руски отношения, тоест на 140-годишнината от Освобождението, нито на кучето на премиера Бойко Борисов! Както се казва, Москва вече не вярва нито на сълзите ни, нито на подаръците ни!

Другата страна в триъгълника е Република Турция. Това е държава, където в момента се извършват много дълбоки бих казал исторически промени. Сменя се цялата държавна система, която ще превърне Турция в авторитарна президентска държава с господстващ политически ислям, с постепенно ликвидиране на нейните светски устои и парламентарна демокрация. Начело на държавата стои авторитарна и непредвидима личност, с широко влияние и въздействие в съвременното турско общество и което представлява интерес за нас – безкомпромисен последовател на неоосманистката „Стратегическа дълбочина”.
Казано ясно и конкретно, България има за съсед нестабилна и непредвидима ислямска Турция, разполагаща с една от най-мощните армии в НАТО, а напоследък и с един „тримилионен мигрантски корпус”, надвиснал като Дамоклев меч над нашата страна. Имаме една Турция, която е в сериозни противоречия с партньорите си в НАТО и ЕС и преди всичко със САЩ заради Кюрдистан. Затова, независимо, че сме съюзници в НАТО, твърде рисковано е да разчитаме за националната си сигурност единствено на прословутия член  5-ти от Атлантическия договор. Опитът с Кипър е показателен в това отношение!

В целия период на съвременна България нашата външна политика спрямо Турция се е характеризирала с липса на задълбочена визия и стратегически приоритети, с безусловно възприемане на условията и принципите на „Големия брат”, в чиято орбита сме се намирали в съответния момент, и в крайна сметка – с непоследователност, влизаща често в противоречие с националния ни интерес. Впрочем, липсата на Национална доктрина дава най-силно отражение върху отношенията на България с Турция и останалите балкански страни.

Трезв анализ на сегашната ситуация на България в международен план, като че ли ще ни покаже, че за националната си сигурност може би трябва да се погрижим сами – нещо, което не сме правили през последните десетилетия, тъй като винаги сме разчитали на „Големия брат”.
Според мен, основният въпрос е ще съумее ли българският политически „елит” да се ориентира в сложните проблеми, произтичащи от предстоящото реформиране и преформатиране на Обединена Европа и още повече при непрекъснато усложняващата се обстановка на Балканите и в Черноморския регион, където все по-активно се наместват Великите сили?
Възприетата роля на посредник и миротворец, а в последните дни и на военнолюбец, изпълняващ „поръчките” на „началниците”от Брюксел и Вашингтон, едва ли е най-добрата перспектива в защита на българския национален интерес. В този ред на мисли нарастналият афинитет и съответното преориентиране на премиера към външнополитическата проблематика, и по-специално на Балканската сцена, също не може да бъде алтернатива. Просто защото външната политика на една сериозна държава не е „one men show”, независимо от личните амбиции и политически инстинкти. Необходим е сериозен професионализъм и интелектуален капацитет на българската дипломация, които очевидно не са присъщи на сегашните наши институции, занимаващи се с този вид дейност. Крайно необходима е и Национална доктрина със стратегическа визия за бъдещето на страната, за да се избегнат гафове, с които България да се окаже в „кръгова отбрана”, заобиколена отвсякъде с врагове. 

Очевидно, че в стратегически план, дали по-рано или по-късно, България ще бъде принудена да се изправи пред дилемата да подкрепя ли Евроатлантическия проект с неясни перспективи и съмнителна икономическа мощ или да подкрепи бъдещия Евразийски проект. В тази връзка всякакви твърдения, че България може да повлияе на процесите в тези два проекта са чиста илюзия, но изборът си е наш. Това ще бъде съдбовен избор, който без съмнение ще раздели отново, за кой ли път, българското общество. В най-мрачния сценарий може да раздели дори самата българска държава.
Разбира се, винаги има и оптимистичен вариант, при който ще успеем да повторим сценария от края на Втората световна война, когато в последния момент България успя „да скочи от влака на разгромената хитлеристка коалиция в насрещния влак на победителите във войната”.  Но, както е известно, историята много рядко дава втори шанс, дори на древни народи като българският

Доклад на Горан Симеонов, изнесен в рамките на конференцията „Сигурността на Република България в многополюсен свят”, която се проведе на 23 октомври в УНСС. Организатори на събитието са Национална Асоциация „Сигурност“ и Гражданско Сдружение Международна организация за реална алтернатива, с подкрепата на УНСС, Фондация „Славяни”, Родолюбиво Движение „Иван Вазов”, Дипломатическо дружество и други. Статията ни е предоставена от автора. Мнението му не ангажира АРЗ. Заглавието е на epicenter.bg

Вашият коментар