Георги Йорданов: Нашият генерал – прославен командир и виден патриот.

Posted By on 25.04.2019

През 70-те и 80-те години нашите срещи по служба и по дружба ставаха все по-чести. Всеки разговор с него ме обогатяваше с нови познания и чувствителност. Наричах го „мон женерал“. Той ми отвръщаше с „шер ами“

Георги Йорданов

 

Когато бях дете, в съзнанието ми абстрактно плуваха три имена-понятия – Бог, Цар, Генерал. За бога постоянно се говореше; той беше изрисуван в църквите и всяка втора дума за възхвала или проклятие започваше с „ах, боже, ти, боже“ и т.н. За царя мислех като за нещо недостижимо. Често чувах израза „Бог високо, цар далеко“. С интерес слушах разказите на участници във войните за неговото присъствие по фронтовете. По-късно се разказваха спомени за пътуването му при откриването на новата жп линия Карлово-Сливен. Запомнил съм, че когато почина, възрастните се питаха сега какво ще стане?

За генералите се говореше с огромен респект. Споменаваше се името и на генерал Радко Димитриев. Застаряващите воини великодушно се усмихваха, припомняйки, че някои от техните полковници и други офицери го наричали „Радкото“. Това ме стъписваше. Детското ми съзнание не можеше да допусне шега за личност, за която уважавани хора говореха със страхопочитание.

Дойде промяната на 9 септември. Посрещахме с цветя Червената армия. Преди туй – партизаните и политзатворниците от Сливенския затвор. И скоро гръмна едно име: генерал Владимир Стойчев. Почти всички млади мъже бяха на фронта. Жените им постоянно се събираха, тревожно си шепнеха една-друга. Четяха писмата от фронта. Потръпвах от писъците на стари майки и млади вдовици. И пак чувах: генерал Стойчев. Съпругът на голямата ми сестра – танкист от Софийската танкова бригада, и братовчедът ми – по-късно инженер-лесовъда Иван Иванов, също се завърнаха от фронта. В детските ми очи те бяха герои. Със захлас ги слушах да разказват за битки и военни подвизи. Чувах завърнали се фронтоваци високо да говорят, че генерал Стойчев ги съветвал да се заемат с управлението на своите села и градове.

Известно е, че всеки младеж особено се впечатлява от победите на спортисти и от изявите на личности, свързани с ръководството на физическата култура. А генерал Вл. Стойчев вече бе прочут спортен деятел. Запознах се с него в Сливен през 60-те години. Заедно със съпругата си – красива и по-едра от него дама, която произхождаше от фабрикантски сливенски род – той идваше на възпоменателни прояви, свързани с победите на Сливенската дивизия при Драва и други боеве в Отечествената война. Военният духов оркестър изпълняваше популярния марш „Сливенци при Драва“. Генералът го изслушваше мирно. Неговата воинска стойка наелектризирваше множеството.

Няколко пъти генерал Владимир Стойчев беше придружаван от унгарския посланик в София Ищван Рожка. Слушахме разказите на генерала за боевете при Драва и Балатон, за буйната му младост в началото на века, за незабравимите му преживявания във Виена и Будапеща. Усмихваше се с нескрита гордост. Хитро поглеждаше към съпругата си – нашата съгражданка – сякаш £ казваше: „Ако знаеш какъв бях като млад…“

След години бях в Михайловград – днешната Монтана – на юбилейно тържество, посветено на творческото дело на големия Дико Илиев, авторът на „Дунавско хоро“ и на други незабравими мелодии. Връчих високо държавно отличие на уважаемия композитор. Очевидно разбрал, че съм от Сливен, той разказа как е съчинил „Сливенци при Драва“. „Бях музикант в Сливенската военна духова музика. Няма да забравя учителя по музика Мишо Тодоров. Той ми даваше уроци по хармония и композиция.“ Домиля ми, защото Мишо Тодоров беше и мой учител. Той ми вдъхна голямата любов към музиката.

Постепенно се сближихме и сприятелихме с генерал Вл. Стойчев. През 70-те и 80-те години нашите срещи по служба и по дружба ставаха все по-чести. Всеки разговор с него ме обогатяваше с нови познания и чувствителност. Наричах го „мон женерал“. Той ми отвръщаше с „шер ами“. Посещавах го често в жилището му зад Радио София. Съпругата му вече беше починала…

Постоянно обкръжение на генерала беше неговият пилот от Отечествената война Александър Бичев, известен и като треньор на националния отбор по колоездене от времето на златното поколение на Милко Димов, Ненчо Христов, Боян Коцев, Димитър Колев, Стоян Георгиев, Димитър Бобчев и др. Генералът беше народен представител от София. Заедно сме бивали на предизборни събрания, на срещи с граждани. Удивлявах се на неговата памет. Той познаваше много от избирателите си в Подуяне и Редута – тогавашния Пети район. Бързаше да се отчете за изпълнени поръчения на избиратели.

Годините летяха. Генералът като най-възрастен депутат трябваше да открие първата сесия на Народното събрание през пролетта на 1986 година. С усмивка сподели: „Доживях да ме обявят за най-възрастен“.

Застана на трибуната, посрещнат от народните представители с овации и с нескрита обич. Забравил съм какво каза, но накрая извика „Ура-а-а!“. Стъписа се, очевидно разбра, че не е пред войскова част. Ала залата продължи да му ръкопляска… През почивката ми каза: „Увлякох се. Нали всяка среща с войници завършвах с ура… Дали не се изложих..“ Въодушевени от необикновения епизод, заобиколилите го депутати го уверяваха, че завинаги ще запомнят това откриване на новото Народно събрание.

Нашият генерал полагаше изключителни грижи за развитието на конния спорт. Постоянно предлагаше идеи за осъвременяване и разширяване на конната база около София, за конезаводите в страната. Присъствието му вдъхновяваше младите спортисти да усвояват и най-сложни елементи в класическата езда. Конете и конният спорт бяха в центъра на много разговори. „Хвалиш ме, че изглеждам млад, много по-жизнен за годините си… Това е, защото следвам примера на конете. Не е зле и ти да се поучиш от тях. Няма по-топъл и насърчителен поглед от конския и по-верен другар от коня. Особено по време на бой, както и на състезание…“ И оживено описваше „конската рецепта“: „Конят сутрин яде малко, защото знае, че го чака работа – кушия или бой сред шрапнели… По обед пак хапва малко, защото не знае какво го очаква. Но вечер яде на глава, след което спи здраво и на другия ден отново е готов… Такъв е и моят режим“.

Животът на генерал Владимир Стойчев е невероятен. Разказите му за преживяното като на кинолента описваха забравени спомени, житейски мъдрости и поуки. Ако се впусна да припомням чутото от него за почти вековния му жизнен път, ще се изпишат стотици страници. А за дипломатическата му дейност в САЩ се носеха любопитни легенди.

Бяхме в Сараево на зимната олимпиада – 1984 година. Заехме места в официалната ложа на градския стадион. Ужасен студ. А генералът бе по сако. Неговите колеги от Международния олимпийски комитет постоянно го гледаха и шушукаха помежду си. Очевидно недоумяваха как старият човек издържа на минусовите температури. Председателят на МОК – нашият приятел Хуан Антонио Самаранч стана от мястото си и ми каза: „Генералът ще замръзне“. Отидох при него. Не забелязах да трепери и все пак му казах: „Мон женерал, ние сме навлечени с кожуси, едва издържаме на студа. Нека Христомир да ти донесе нещо да се наметнеш“. Той се засмя и каза: „При подобен студ на фронта в командния пункт дойде маршал Толбухин. Аз излязох и му рапортувах по куртка. Навън виелица. Всички придружаващи маршала бяха с кожуси и ушанки. Той ме изгледа и попита кой е началник на тила в армията. Нашият полковник му се представи. Маршалът му се скара: „Толкова ли е бедна българската армия, та не може да осигури поне шинел, ако не шуба на своя командващ…“ После в свободен разговор дълго обяснявах на маршала, че цял живот не съм обличал шинел…“

Помолих генерал Стойчев все пак да се наметне. Ординарецът Христомир му донесе някаква дреха, но той не я взе и продължи да стои на студа все така спокоен и достолепен.

Разказа ми за детските си години в Сараево. Изненадах се: „Мон женерал, и тук ли си бил?“ „И още как. Тук живях заедно с моите дядо и баба. Оттогава зная сърбохърватски. С тях прекарах няколко години. Утре ще те заведа до къщата. Искам да събудя юношеските си спомени от предвоенните години в Сараево.“

Заедно с Иван Славков и Трендафил Мартински тръгнахме след него. Генералът се въртеше енергично, търсейки къщата, в която е живял като дете. Славков му каза: „Генерале, явно си забравил“. „Не съм бе, помня всичко, ей тука чукаха медни бакъри. Това беше мястото.“

Гледаме – пред нас многоетажен жилищен дом. Генералът спря един босненец на средна възраст и на чист сърбохърватски го заразпитва. Завърза се спор. Генералът продължаваше със жестове да му обяснява, че тук е била неговата къща. „За коя година говориш… Както те гледам, ти си доста възрастен…“ Ген. Стойчев отговори: „Преди осемдесетина години“. Босненецът троснато му каза нещо и отмина.

Генералът потъна в спомени за своята младост след Сараево в императорската кавалерийска школа във Виена. Неин началник бил съпругът на леля му – изящен кавалерист и състезател по конен спорт с много европейски отличия. „Той ме е научил на всичко. А беше и в кортежа на Франц Йосиф. Ние, юнкерите, често наблюдавахме императорското шествие от Белведере към други дворци. Гордеех се пред колеги-кавалеристи, че начело язди напето моят покровител.“

В събота вземали влака и право в Будапеща. Там на всяко кьоше имало кафене… „Няма да ви говоря за нощните заведения, за да не ви развращавам. Като ви гледам, с изключение на Иван, все сте моралисти… Какви години бяха…“

Обновихме музеите на бойната слава в Драва-Соболч и на други места, свързани с победите на Първа българска армия. Предложих на генерала да инспектира експозициите преди окончателното им откриване за посещения. Придружаваше го отново ординарецът Христомир. Генералът набързо се върна и смеейки се взе да се оплаква. „Кой ме би по главата да ходя по Будапеща, за да търся местата, където съм буйствал… Досрамя ме и се прибрах…“

Има няколко момента в неговото битие, които описваше живописно. През 1916 година в кино „Одеон“ прожектирали филм за германския кайзер Вилхелм II. Няколко офицери-кавалеристи се наговорили едновременно да надуят свирките, с които предварително се въоръжили, веднага след появяването на екрана на нагиздения кайзер. Слисаната публика се вторачила в тях. Някои верноподаници на Фердинанд се развикали да спрат и да ги изхвърлят. „При всяка поява на императора на лентата ние отново надувахме свирките“, продължи генералът. Арестували ги. Заплашвало ги най-тежкото наказание. Близки на покойния му баща се добрали до цар Фердинанд. Казали на Особата, че бащата на Стойчев известно време е бил в неговата свита. Така по царска милост ги пощадили. Пратили ги на най-опасното място – взвод на смъртниците, който препускал начело при всяка атака, за да взривява евентуалните минни полета…

И се впускаше в подробности за една от победоносните конни атаки. Командирът на полка, възседнал едър кон, стоял пред строя и предчувствайки опасността, викал към своя ординарец: „Юскеселиев, юзчето!“ Никой не знаел дали ще се върнат живи. Полковникът продължавал да крещи: „Юзчето, юзчето!…“. Свирела музиката, настръхналите коне потропвали. Всички били в трескава възбуда. Бавно изотзад се появил разтреперан и самият Юскеселиев. „Изпих ракията, господин полковник“, промълвил пребледнелият ординарец. Полковникът изпсувал и дал команда: Напред! „Ние полетяхме и както често се случваше, и тази атака завърши с наша победа…“

На 19 май 1934 г. бил дежурен по полк в казармата на мястото на сегашния парк и жилищния комплекс на името на генерал Владимир Заимов. С него и други офицери-звенари, участници в преврата на 19 май, били приятели. Заимов дошъл забързан от съседния артилерийски полк и му споделил за предстоящия преврат. Нашият генерал попитал: „Ако царят не се съгласи?“ „Ще минем и без цар, ако не се съгласи…“ – отговорил Вл. Заимов и с енергична стъпка тръгнал към къщата, в която с Кимон Георгиев формирал новото правителство. Известни са колебанията на царя във Врана. Той може би е разбрал, че превратаджиите са носели два указа – или да бъдат признати като законно правителство, или царят да абдикира…

По време на Втората световна война преминал в редиците на ОФ. В нощта срещу девети септември 1944 г. с капитан Петър Илиев бил в зданието на Министерството на войната. От новото правителство на Кимон Георгиев му възложили да състави план за арестуването на регентите и някои министри, които се укривали в село Панчарево. Прибрал се вкъщи. В ранната утрин се похлопало на вратата. Трима въоръжени, облечени във винтяги, с червени ленти на ръкавите, на които пишело „ОФ“, му казали: „Тръгвайте, ще ходим да арестуваме големците“. Отвърнал им, че не е бръснат. Те – „Няма значение“. „А, не може, аз съм военен, трябва да съм опрятен, избръснат…“ Качили се в един джип, запрашили по самоковското шосе. Спрели пред една вила. Там се укривали регентите и някои министри. „Аз, във военна униформа, влязох в залата, където се бяха скупчили, и смутолевих: Господа, трябва да ни последвате“. Чул се глас, може би гласът на принц Кирил: „Щом като е дошъл подполковник Стойчев…“. Разбира се, тогава генералът не знаел каква ще е тяхната бъдеща участ.

Разказите му за боевете на Първа българска армия в Югославия и Унгария до подстъпите към Виена винаги са ме изпълвали с въодушевление. Генералът беше чудесен събеседник. Имаше богато чувство за хумор. Не изтъкваше себе си. Постоянно говореше за други офицери и бойци, проявили изключителна храброст на бойното поле.

Налагало се да слага и „главата си в торбата“. На 18 октомври 1944 г. в известната битка при Страцин успехът висял на косъм. Командващият (вече генерал) Владимир Стойчев хвърлил в боя и парашутната дружина. Военният министър генерал Иван Маринов му потърсил сметка за нарушение на устава (парашутистите трябвало да стоят в дълбок резерв за бойни задачи при десант в тила на врага). Нашият генерал не бягал от отговорност, отговорил на министъра: „Хвърлих накрая и парашутистите, защото нямаше кой друг да направи пробива…“

Твърде често подкачаше и своя авиатор Александър Бичев. „Сашо, да знаеш колко доноси за теб съм късал в кошчето. Ако съм прилагал устава, нямаше да си тук… Не мога да изброя сръбкините, хърватките и унгарките, които сигурно пазят добри спомени за теб…“

Още от входното антре в жилището му човек добиваше представа, че влиза в дома на знаменита личност. Лъснати ботуши с шпори. На закачалката – бичове с красиви дръжки, някои покрити с позлата. Различни жокейски шапки, спортни и бойни атрибути. Във фоайето генералът пазеше скъпи спомени от Рузвелт, Сталин, Чърчил, Де Гол, Тито, Толбухин, Бирюзов… Впечатли ме кортик с надпис от маршал Тито. Генералът отвори приказка за маршала, който вече беше покойник: „Аз нямам добри впечатления от него. Не щеше да признае, че важна роля за освобождението на Югославия изигра и моята армия.“

След освобождението на Югославия устроили шумен военен парад в Белград. От немай къде поканили и командира на Първа българска армия на трибуната. Поставили го доста встрани от центъра. Край себе си Тито наредил Ранкович и други сръбски партизани-генерали. Нашият генерал не скривал, че е огорчен от пренебрежението. Някой може би е докладвал на Тито и той от кумова срама в речта си казал няколко думи и за ролята на българската армия. Говорил за съветските воини, за Сталин и Толбухин, но по-голямата част от речта му била за подвизите на партизаните и новата армия на Югославия. Истината била, че по време на жестоките боеве партизаните отсъствали от предната линия. Много от тях нощували на топло в къщите си… „Но аз се почувствах истински горд, когато руснаците поканиха само мен на Парада на победата в Москва на 24 юни 45-та, на който присъстваха лично генерал Де Гол и висши командири от Америка и от Англия…“ И показваше голяма снимка, на която бодро крачи пред строя с вдигната сабя, редом с маршал Толбухин.

Пристъпва се към изпълнение на примирието и България със съгласието на САЩ изпраща за свой политически представител във Вашингтон генерал Владимир Стойчев. Този факт е потвърждение за високия международен престиж на командира на Първа българска армия. И на тая изключително отговорна длъжност нашият генерал работи отлично. Възползва се и от опита, който има като бивш военен аташе във Франция.

Едва ли има по-заслужила личност за българския спорт от генерал Владимир Стойчев. Участник в две олимпиади, носител на отличия от много европейски, балкански и други конни състезания, той е свързан с най-големите успехи на българския спорт. От първия олимпийски медал в Хелзинки – спечелен от боксьора Борис Георгиев, и от златния медал в Мелбърн на бореца Никола Станчев – до големите отличия на олимпиадите в Рим, Мексико, Монреал, Мюнхен, Москва, Сеул… За най-големите върхове, достигнати от българския спорт, ролята на воина-спортен ръководител генерал Стойчев е неоценима. Знаменитите спортисти го почитаха и обичаха, вслушваха се в съветите му.

Генерал Владимир Стойчев оглавява Българския олимпийски комитет през 1952 г. и в продължение на повече от три десетилетия чрез изключително активната си ръководна дейност допринася за развитието и за международния престиж на българската физическа култура и спорта. Той е сред най-уважаваните и достолепни членове на Международния олимпийски комитет. Знайно е, че в МОК членуват личности със световна известност. Ставало ми е мило, когато съм наблюдавал какво уважение, почит и симпатия предизвиква присъствието на българския представител. Почти при всяка своя реч пред това аристократично управително тяло на международния спорт нашият генерал преминаваше от английски на френски, немски или руски език и това впечатляваше залата.

Но законите на живота са неумолими. Генералът надхвърли деветдесетте. Искрено споделяше, че е време да бъде заместен от по-млад човек. Знаехме, разбира се, че не е възможно Българският олимпийски комитет да функционира без присъствието на легендарния си председател и дълбоко уважаван член на МОК. Преценихме, че генералът трябва да получи най-високи благодарности и отличия и да остане пожизнен почетен председател на БОК. Решихме за председател на комитета да се предложи Иван Славков.

Той извърши много полезна работа като ръководител на Националната телевизия, но след смъртта на Людмила през юли 1981 г. много от недоброжелателите му се раздвижиха, започнаха да обсипват Тодор Живков с доноси, дори с клевети срещу Иван. Това разколеба доверието на Първия към зет му… Тодор Живков препоръча да се търси друг генерален директор на БНТ. Когато му предложих Иван Славков да замести генерал Стойчев, Живков се сепна: „Чакай, чакай, а как ще реагира генералът… Аз не участвам в тази работа. Оправяйте се…“

Мишо Мишев беше близък на генералния секретар на ЦК на БКП още от годините на антифашистката борба. След краткия си престой начело на професионалните съюзи, като секретар на ЦК на партията отговаряше за обществените организации. М. Мишев отиде в БОК. Но набързо след това ми позвъни. „Генералът почти ме изгони. Не стана никакъв разговор…“ Посетих къщата на БОК на ул. „Марин Дринов“ и сварих генерала в явна възбуда. Взе да ми разказва, че се е скарал с Мишо Мишев. Припомни някои случаи, свързани с тяхното познанство, и не скри неприязнените си чувства към доскорошния си посетител. Тук е мястото да кажа, че генералът нямаше добро мнение за някои от дейците след Девети септември, които са прекалили със своята революционност.

Сред тях имало и помощник-командири на части от Първа българска армия. С особено отвращение говореше за Лев Главинчев. Наричаше го „Левчо злодея“. След като се поуспокои, му припомних разговори, в които сам настояваше да се извърши промяната в БОК. „А кого ще сложите на моето място?“ „Ако не възразяваш, мон женерал, това може да бъде Иван Славков“. „А ти какво мислиш?“ „Споделям това предложение“. Генералът се замисли, вдигна енергично глава и каза: „Това може. Той е симпатичен. Не се гордее. Атлетите го обичат… Ама нали е в телевизията… Там е на по-висока длъжност… Е, ако желае да премине в спорта, никой не бива да му пречи… А с мен какво ще стане? Трябва ли да си вдигам чукалата оттук…“

„Нищо няма да се случи – отговорих. – На заседанието на БОК ще предложа да бъдеш избран за пожизнен председател на БОК. Ще останеш в тази къща, а новият председател ще се устрои на ул. „Ангел Кънчев.“

„Бива, бива“, каза генералът, след което обсъдихме и начина на предстоящата промяна.

На 5 март 1982 г. се състоя заседанието на БОК. Внесох предложението за промяна в ръководството. Между другото казах: „Председателят на БОК генерал-полковник Владимир Стойчев подаде молба да бъде освободен от заеманата длъжност поради напреднала възраст…

Очевидна е необходимостта работата на БОК и на организациите, които са представени в него, да бъде и занапред на висотата, издигната под ръководството на легендарния генерал и многоуважаван член на МОК Владимир Стойчев. Ето защо, за да се осъществи приемственост в дейността, целесъобразно е да се учреди длъжността почетен председател на БОК, на която да бъде избрана личност с голям опит, обществено влияние и международен авторитет. Такава личност е генерал-полковник Владимир Стойчев.

Метежни събития са съпътствали житейския път на славния воин и това придава на неспокойния му живот благороден и възвишен смисъл. Израснал в патриотично българско семейство, закърмен в традициите на родолюбиви предци, той е побеждавал враговете на България като доброволец и войник. Върху стремето на своя боен кон е препускал към водите на Егея.

 Преследван и интернирван многократно заради прогресивните си антимонархически убеждения, той взема участие във въоръжената деветосептемврийска промяна като смел, убеден антифашист и отечественофронтовец.

През Втората световна война, натоварен с огромно доверие, повежда поверената му войска в тясно сътрудничество с братската съветска армия, достига до подстъпите на Алпите и се нарежда сред най-видните български военоначалници.

Авторитетен дипломат в САЩ в годините, когато се кове международният престиж на социалистическата ни родина, активен общественик, прославен спортист, завоювал не една световна победа за българския конен спорт, неуморим, обичан и уважаван деец на олимпийското движение, генерал Владимир Стойчев се утвърди като пример на родолюбие. В навечерието на своето столетие той е все така жизнен, с бистър ум и завидна енергия, предан на идеите за служба народна, за слава българска, на които е посветил целия си живот.

 

Високо ценени са заслугите на нашия генерал и като член на МОК и на неговото бюро. Той има изключителен принос за укрепване и засилване позициите на България в олимпийското движение. Негова е заслугата за проведените сесии на МОК в София и Варна – факт, с който могат да се похвалят малко страни. Носител е на най-високи отличия на нашата държава – званията „Герой на НРБ“, „Герой на социалистическия труд“, ордените „13 века България“ и „Георги Димитров“, както и на редица отечествени и международни награди. Нашият генерал е сред най-заслужилите и уважавани граждани на България. На върха на своите над 90 години изпълнява достойно гражданския си дълг и е блестящ пример за вярна и всеотдайна служба на Отечеството. Дължим му дълбока благодарност за неговата народополезна дейност. Уверени сме, че и в бъдеще, като пожизнен почетен председател на БОК, ще отдава сили, знания и опит на попрището на българския спорт и международното олимпийско движение.“

Заедно с Иван Славков и други спортни деятели той бе в основата на кандидатурата на София за зимните олимпийски игри. При подготовката на проекта неговият опит от работата в МОК имаше неоценимо значение. Както е известно, създаде се национален инициативен комитет за кандидатурата на София за зимните олимпийски игри през 1992 г. Възложи ми се да бъда председател на комитета, в който бяха включени генерал Вл. Стойчев, Трендафил Мартински, Петър Междуречки, Ангел Солаков – по това време секретар на БОК, и други. Оперативното бюро се оглавяваше от Иван Славков. Излишно е да разказвам за дейността на комитета по софийската кандидатура. Ала е потребно да се отбележи, че се извърши ползотворна работа за популяризиране на спортните успехи на страната, за българския принос в развитието на олимпизма, за достойнствата на София като духовно и спортно средище.

На сесията на МОК в Лозана бяхме сочени за фаворити. Но на заседанието се появи и Жак Ширак, тогава кмет на Париж, по-сетне президент на Франция. Той защитаваше две френски кандидатури – на Париж за лятната и на Албертвил – за зимната олимпиада. Бяхме уверени в предимствата на София. Но при гласуването френската кандидатура спечели. София остана на второ място. Барселона получи правото да организира летните олимпийски игри. На последвалия разговор Хуан Антонио Самаранч ни успокои, че за следващата зимна олимпиада София очевидно ще бъде сред предпочитаните кандидати. Разбрахме, че Париж е отстъпил на Барселона лятната олимпиада и естествено е получил Зимните олимпийски игри. След приключване на гласуването генерал Вл. Стойчев беше сломен; възприе изборния резултат като лична обида, защото всички участвали в гласуването бяха негови дългогодишни колеги и приятели. От предния ден генералът беше с тежък грип, но негативният резултат очевидно го подкоси. Нямаше сили дори да напусне сцената. С Иван Славков и Александър Бешков го занесохме на ръце до апартамента му в хотела. Веднага поръчах от София да дойде самолет, за да откара генерала в Правителствената болница.

След завръщането ни от Лозана разбрах, че е в по-добро състояние, и го посетих в болничната стая. Той се оживи и макар с отпаднал глас, взе да ми разказва. „От летището ме докараха с линейка. Бях почти в унес. Но в асансьора чух един с бяла престилка, мислейки че съм в безсъзнание, да казва на някой друг: „Този път генералът няма да прескочи трапа“. Аз го изпсувах на акъла си и тихо пророних: „Ще видим, ще видим…“ Както виждаш, и сега прескочих трапа. А тоя, който предричаше края ми – да върви по дяволите…“

За неговото чувство на отговорност и дисциплина е показателен и следният факт. След бойкота на Московската олимпиада през 1980 г. от САЩ и някои западни страни, в Кремъл се реши социалистическите държави да не участват в олимпийските игри в Лос Анджелис през 1984 г. Въпреки че бяхме подготвени отлично за спортните състезания, изпълнихме това решение.

Разбира се, нашите спортисти бяха разочаровани от бойкота и за съжаление останаха да наблюдават състезанията по телевизията. Единствено Николае Чаушеску не се подчини на общото решение и поради не толкова голямата конкуренция Румъния постигна най-високите си резултати от дотогавашните си участия в олимпийски игри. Потърсих генерала. Оказа се, че е в Париж, на път за заседанието на МОК, което предшества откриването на игрите. Свързахме се по телефона. Казах му за реципрочния отговор на американския бойкот на Московската олимпиада. Предложих му сам да вземе решение дали да пътува до Лос Анджелис. Заявих му буквално: „Мон женерал, това е положението. Нищо не коментирам. Сигурен съм, че както и да постъпиш, решението ти ще е мъдро“. Той на часа ми отговори: „Ще се върна в София“. „Помисли, помисли, мон женерал…“ „Не, не, връщам се…“ След няколко дни в София чух от него думи, които не ме изненадаха. „Аз съм войн. За мен дисциплината е всичко. Не мога да се отделям от другите братски страни. Това е!“

Председателят на МОК Хуан Антонио Самаранч, с когото често се срещахме в София, Лозана, на олимпиади, състезания и на други спортни прояви, постоянно ме увещаваше: дай боже генералът да живее дълго, но след него България едва ли ще има представител в МОК. „Добре ще е ако той сам реши да предложи на свое място Иван Славков за член на МОК. Това е необичайна практика, но аз ще го подкрепя. Стига генералът да направи предложението. Разбира се, не смея да говоря с него по този въпрос, изразявам само мнението си…“

Деликатно запитах генерала какво мисли за нашето участие в МОК в следващите години. Той заяви, че ако спечелим зимна олимпиада, ще имаме член на МОК по право. „В противен случай след мен не зная как България ще има член в тая световна организация.“

Не след дълго време той сам реши да предложи на МОК Иван Славков да го замести, макар да не бе напълно убеден, че комитетът ще направи изключение от утвърдената практика. На сесията в Истанбул генералът произнася реч, която впечатлява участниците във високия форум. Казва, че желае да се оттегли от членство в организацията, но се надява неговите колеги да приемат предложението му за друг представител от България. И Иван Славков е избран единодушно за член на МОК.

Нашият генерал наближаваше столетие, но със жив интерес продължаваше да участва в обществения живот. Насърчаваше усилията на атлетите за най-високи постижения. Знайно е, че на олимпиадите през втората половина на отминалия век България беше редом до страни с големи традиции и изключителни резултати в спорта. Така на олимпиадата в Сеул през 1988 г. българският трибагреник бе издиган 35 пъти.

Забележителните ни спортни успехи не бяха случайни. Изградената стройна система за физическо възпитание и грижата на държавата и обществото даваха добри резултати. Върховите постижения на атлетите се ковяха още в средните и висшите училища, в казармата. В 36 спортни гимназии се обучаваха състезатели за повече от 30 спортни дисциплини. Младежите ползваха безплатна храна, здравни грижи и общежития; подготвяха ги отлични треньори и учители професионалисти.

След промените през есента на 1989 г. продължих да посещавам дома на генерала. Беше уморен, видимо състарен. Постоянно кашляше, задъхваше се, многозначително клатеше глава. Споделих, че някои самонадеяни перестройчици ми казаха, че държавата вече няма да отделя толкова голямо внимание и средства за културата и спорта. Той само промълви: „Дано не го направят“…

Наскоро след последната ни среща той почина. През пролетния ден на 1990 г. се поклоних пред тленните останки на нашия генерал. Ковчегът му, отрупан с цветя, беше изложен в Голямата зала на Централния военен клуб. Представителни военни части и Гвардейският духов оркестър отдадоха най-високи почести на прославения командир. Хиляди столичани, звезди на българския и световния спорт в продължение на няколко часа изразяваха признателност към видния патриот.

1994 г.

От поредицата ПРИТАЕНИ МИГОВЕ, „СРЕЩИ“

ЕПИЦЕНТЪР.БГ

Вашият коментар