Военният аспект на геополитическата обстановка в Европа и Близкия изток

Posted By on 25.04.2016

Автор:о.з. п-к, доцент, д-р Гергин Гергинов

g_gerginov

Геополитическата дейност през 90-те г. на ХХ и началото на ХХI век се характеризира с ревизия на решенията на Ялтенската конференция от февруари 1945 г. за следвоенно устройство на планетата – тя започна с разпада на СССР. В резултат на това в този период САЩ формираха политиката си на базата на идеализиран модел, според който те са единствената страна, способна да решава съдбините на света.

Създаденият от тях еднополюсен обществено-политически модел се основава на мощната производствено-икономическа база, на най-добрата и отлично въоръжена армия, която разполага с над 1000 военни обекта в 120 страни, от които около 680 крупни в 75 страни, и, което е особено важно, на

силата на долара като основна резервна валута.

На 15 август 1971 г. президентът Ричард Никсън отмени конвертирането на долара със злато и го привърза към нефта, което доведе до това, че търговията с него започна да се извършва само с т.н. петродолари. Нефтът е енергоносителят, с който пряко или опосредствено функционират съответно двигателите с вътрешно горене и електродвигателите, които са в основата на четвъртия и петия модел на материално производство. Така, за да осигури своето развитие, всяка страна има нужда от нефт и трябва да го закупи с долари. Когато дадена страна няма достатъчно собствени, тя е принудена да взема кредит, обикновено от МВФ или от Световната банка, доминирани от САЩ. Такава страна става зависима от САЩ с всички произтичащи от това последствия за нея.

Въпреки очевидното превъзходство на САЩ започна оспорване на създадения от тях еднополюсен модел в началото на настоящето столетие, което на практика се превърна в борба за трансформирането му в многополюсен. Основен двигател на тази борба е Русия и именно поради това започна и значително се изостри противоборството между нея и САЩ, а съответно и с НАТО.

През 90-те г. на ХХ век Русия без колебание демонстрира и предаде на американските си партньори всичко, свързано със СССР, от което те активно се интересуваха. През 2001 г. тя оказа морална, политическа и тилова подкрепа на започналата война в Афганистан. Въпреки това САЩ неведнъж игнорираха интересите на Русия, провеждайки политика, съобразена само със своите национални интереси. Особено категорично САЩ се противопоставиха на действията на Русия за реинтеграция на постсоветското пространство, заявявайки, че никога няма да го допуснат. На практика с тази политика САЩ искаха от Русия да се примири и да се върне в обстановката от 90-те г., т.е. отново да стане всецяло зависима от тях. Помнят се думите на президента Клинтън, според когото това, което не направи Труман с ядрената бомба, те, т.е. САЩ, го направиха с мирни средства и

Русия стана техен суровинен придатък.

Историята показва, че нито западноевропейските държавници, нито тези на САЩ познават народопсихологията на руския народ, нито пък се съобразяват с опита и съветите на техните предшественици. Достатъчно е само да си спомнят завета на „железния” германски канцлер Ото фон Бисмарк : „Не се надявайте, че веднъж възползвайки се от слабостта на Русия, вечно ще получавате дивиденти”. Притисната и разочарована, Русия се убеждава, че политиката й на добронамереност и желание за равноправно сътрудничество не среща разбиране и следователно единственото й спасение като суверенна страна е провеждането на независим курс, т.е. на противоборство със САЩ за защита на националните си интереси. Осъществяването му обаче може да стане единствено, ако тя успее да се върне на световната политическа сцена като значителен геополитически фактор, включително военен.

Начало на противоборството формално бе поставено през 2007 г. на Конференцията в Мюнхен. На нея Русия обяви, че ще отстоява националните си интереси, което на практика означаваше, че тя поема курс към преструктуриране на еднополюсния модел на САЩ. Те, естествено, не можеха да останат безучастни и си поставиха за цел в никакъв случай да не допуснат възраждане на Русия и като икономическа, и като военна сила.

За реализиране на целите си двете страни възприеха съответни стратегии. САЩ приеха стратегия, включваща политико-икономически и военен компонент. Първият от тях е известен като мека сила и има за цел постигане на политически цели с невоенни средства, т.е. използване на средства за създаване на политически, дипломатически, икономически, финансови проблеми на руската икономика, активно съпътствани от

мощно информационно-пропагандно осигуряване.

Вторият компонент предполага организиране на въоръжени конфликти по границите на Русия, а още по-добре и вътре в страната, с цел въвличането й в крупен военен конфликт, който трябва да доведе до изтощаване на въоръжените сили и на икономиката. В тези конфликти САЩ не планират пряко участие, а използват посредници (войски на съответната страна, частни военни компании, наемници), на които оказва политическа, финансова и информационна подкрепа, осигурява инструктори и въоръжение, т.е. организира т.н. прокси-война.

Прокси-войната, т.е. военен конфликт с участието на държавни и частни структури, е определен в новата Стратегия за национална сигурност на САЩ от 2015 г. като хибридна война. Очевидно е, изхождайки от определението на Пентагона, че без един от двата елемента е неправилно да се говори за хибридна война. Неправилно е в хибридната война да се включва и меката сила – тя, без наличието на въоръжен сблъсък, е класическо противоборство в мирно време, обяснено още от древния китайски стратег Сун Дзи в трактата „Изкуство на войната”.

Русия прие стратегия на активна военно-политическа отбрана, предвиждаща предприемане на изпреварващи настъпателни информационни, политически и военни действия със свои въоръжени сили с цел сриване замисъла на противника. Същността й е обяснена от руския президент с едно изречение : „Ако битката е неизбежна, трябва да удариш пръв”! Бих желал да отбележа, че такава стратегия се използва от смелия и решителния, но и от…по-слабия. При необходимост и възможност стратегията на Русия се допълва и с използване на мека сила–особено целенасочено тя се прилага в информационно-пропагандната и в икономическата област, например, налагане на контрасанкции на наложени на страната санкции. В отделни случаи Русия също използва прокси-война за постигане на политическите си цели. Пример за това е помощта, оказвана от руски доброволци (т.н. „северен вятър”) на бунтовния украински Югоизток, военните действия в който на практика са прокси-сблъсък със САЩ и НАТО.

Очевидно е, че принципна разлика в стратегията на двете страни има. В зависимост от конкретната обстановка и от възможностите, си всяка от тях използва мека сила, прокси-война или едновременно и двете. Разликата е в това, че Русия основно разчита на своите въоръжени сили. Разлика има и във факта, че Русия изпреварващо, енергично и решително осъществявява планираните операции.

От 2007 г. до днес САЩ, в изпълнение на поставените цели, организираха няколко крупни операции за възпиране на Русия и за създаване на проблеми в икономическата, финансовата и военна области. В резултат на предприетите действия те постигнаха важен политически, икономически и финансов успех, който значително затрудни икономиката и съответно развитието на Русия, направиха, поне засега, невъзможна или трудно постижима енергийна интеграция между Европа и Русиия, с което нанесоха финансови загуби на руския бюджет. Не успяха обаче да осъществят военния аспект на стратегията си – въвличането на Русия в крупен военен конфликт. Основните причини за това са, че не успяха да намерят достатъчно силни и верни местни сили, проявиха колебание и неувереност при осъществяването на някои дейности, а разузнаването и анализаторите им допуснаха груби грешки при прогнозиране на

ответната реакция на Русия.

Русия, независимо от понесените удари, в резултат на предприемане на активни изпреварващо-настъпателни политически и военни действия, зае твърде важни геополитически позиции в Европа, Близкия изток и Средна Азия. Това твърдение не е теоретично, а сурова реалност. През 2008 г. грузинската армия, подготвена от американски, израелски и турски инструктори и с модернизирано въоръжение от фирми от Израел и САЩ, нанесе огневи удар по Цхинвал и по позициите на руския миротворчески контингент, намиращ се там по решение на Съвета за сигурност на ООН. Целта е въвличане на Русия в продължителен военен конфликт и активиране отново на Северен Кавказ, след което на грузинската армия трябваше да се окаже мащабна помащ. Несполуката доведе до това, че днес Русия разполага с 4-та и 7-ма военни бази в Южна Осетия и Абхазия, равни по възможности на потенциала на плътен армейски корпус.

През 2013 г. Русия предотврати мащабния американски ракетно-бомбов удар по планираните не по-малко от 600 обекта в Сирия. Заслугата е на руското разузнаване, което успя да достави проба от използваното химическо оръжие, „забъркано” от турските спецслужби и използвано от нейни подставени лица в покрайнините на Дамаск – загиват 1446 и са обгазени над 2000 души. Чрез приятелска служба руснаците предават пробата за анализ на английската МИ-6. Там установяват, че пробата е различна от сирийското химическо оръжие и уведомяват американците. Президентът Обама разбира в каква ситуация се оказва и приема предложението на Русия съвместно да ликвидират химическото оръжие на Сирия. Тази операция значително увеличи руския авторитет и влияние в Сирия и в Близкия изток изобщо.

Проектът „Украйна”,

по думите на помощник-държавния секретар на САЩ Виктория Нуланд, е разработван в продължение на повече от 15 г. и с вложени 5 млрд. долара. Целта му, впрочем напълно постигната, е създаване на силна русофобска среда и насочването й срещу Русия. Не зная дали организаторите са знаели за друга оценка на Фон Бисмарк, но замисълът им е в пълно съответствие с нея : ”Мощта на Русия може да бъде подкопана само чрез отделяне на Украйна от нея. Необходимо е не само да се отдели но и да се противопостави Украйна на Русия. За това е нужно да се намерят и възпитат предатели сред елита и с тяхна помощ да се измени съмосъзнанието на една част от народа…”!

След държавния преврат от февруари 2014 г. Украйна трябваше да се асоциира към ЕС и да се присъедини към НАТО, което неминуемо означава денонсиране на договора за Черноморския флот и извеждането му от Севастопол. Това трябваше да доведе до постигане на главната цел – въвличане на Русия във война с Украйна и оказване на мащабна помощ на Украйна от НАТО.

Прилагайки приетата стратегия в законни международни рамки, Русия провали проекта „Украйна”, присъедини Крим и подкрепи бунта в Донбас и Луганск, с което предотврати присъединяването на Украйна към НАТО и се наложи като самостоятелен фактор в геополитическото противоборство на европейския континент. Тя доказа това през април 2016 г., когато само за 2-3 дни с политически средства прекрати започналата война между Азърбайджан и Нагорни Карабах/Армения, без да активира силите на своята 102-ра военна база и авиополка, разположени в Армения по силата на двустранен договор. Ако замисълът за този конфликт, започнал когато президентите на двете страни са на посещение в чужбина, е имал за цел въвличане в него и на Русия, което е твърде вероятно, то той е пълен провал за инициаторите, в частност на Турция. Показателно е, че отряди, атакували Нагорни Карабах, са развявали знамето на “Ислямска държава”.

Страна, станала фактор в противоборството на европейския континент, все още не е такава в геополитически аспект. Ето защо една от няколкото цели на намесата на Русия във войната в Сирия е излизане на световната политическа сцена с крупен военно-политически успех. Не може да се отрече, че само за два месеца Русия стабилизира законното правителство на страната и започна активна борба с “Ислямска държава” с цел недопускане дестабилизация на Близкия изток, а в перспектива на Кавказ и Средна Азия. Осъществи важна военно-техническа демонстрация, поразявайки с конвенционални крилати ракети обекти на “Ислямска държава” от своето въздушно пространство, използвайки стратегически бомбардировачи Ту-160М „Белият лебед”, с кораби от Каспийско и с поводници от акваторията на Средиземно море. С това тя стана втората страна след САЩ, използвала конвенционални крилати ракети с голям обсег с въздушно и морско базиране.

За кратко време тя преобрази сирийската армия чрез организационни промени, формира батальонни бойни групи, създаде опълчение, организира ремонта на повреденото въоръжение и достави ново на сирийската армия, извършвайки над 600 полета с военно-транспортната авиация и повече от 80 рейса с морски конвои.

Съществен е и фактът, че

Русия не се поддаде на провокацията на Турция.

Сваленият фронтови бомбардировач Су-24М трябвяше да падне на турска територия и да доведе до активиране на чл. 5 от Вашингтонския договор и следователно до сблъсък с Турция, респективно с НАТО. Вероятна цел е изхвърляне на Русия от Близкия изток или като минимум силно намаляване на влиянието й при политическото разрешаване на конфликта.

Използвайки безспорно многоцелевата и печеливша при всякакъв изход операция с руския бомбардировач, САЩ постигнаха значителен успех. Те прекратиха партньорството между Турция и Русия, нанасяйки икономически загуби и на двете страни, направиха невъзможно кандидатстването в обозримо бъдеще на Турция в ШОС и БРИКС, предотвратиха на този етап реализацията на енергийния проект ”Турски поток”, създавайки сериозна предпоставка за бъдещи загуби на руския енергиен сектор, като същевременно категорично посочиха мястото на Турция, подкрепяйки кюрдите, т.е. налагайки й ролята на „прелъстена и изоставена”.

Възползвайки се от свалянето на бомбардировача, Русия демонстрира решителност относно евентуална намеса на Турция в Сирия, като бързо увеличи авиационната си група в Сирия до 96 самолета и вертолета, дислоцира в Сирия ЗРС С-400, увеличи оперативната група бойни кораби в Средиземно море, значително увеличи възможностите на 102-ва военна база и авиополка, базирани в Армения, и прехвърли там ЗРС С-400 – тя, заедно с арменската ЗРС С-300, затвори въздушното пространство над Грузия, Азербайджан и Югоизточна Турция. С тези действия тя получи верен и силен съюзник в лицето на Сирия, укрепи мястото и ролята си в Близкия изток и успя да наложи на САЩ провеждане на реална политика в Сирия, т.е. да се съобрази с руските интереси в този регион.

С тези постижения Русия се позиционира като втора военно-политическа сила, т.е. като геополитически фактор на планетата. Това обаче не означава, че с нейните интереси винаги ще се съобразяват. Напротив, противоборството ще продължи, като вероятността за постигане на крупен успех в близко бъдеще е твърде малка. Важни причини за това са изостаналостта на руската икономика и фактът, че по военно-технически потенциал

Русия все още е твърде далеч от възможностите на САЩ.

Въпреки това едва ли отвъд океана вече се съмняват в решимостта на Русия да отстоява националните си интереси, дори ако се наложи с използване на ядрено оръжие. В този смисъл този, на когото това е задължение, сигурно вече много внимателно е прочел още веднъж раздела от руската Стратегия за национална сигурност, отнасящ се до условията за използване на ядрено оръжие при заплаха за националния суверенитет.

Вероятно в този аспект вече правилно е оценено „случайното” падане на покривката от плаката с описание на строго секретния проект „Силует-6”, получило се в присъствиета на руския президент на съвещание в Сочи през тази година. САЩ едва ли са очаквали успеха на Русия, но той явно е повлиял за по-реално разбиране не само на руската политика, но и на нейните реални воени възможности.

Ето пример : през 2014 г. сенаторът Джон Маккейн, бивш летец, чийто самолет през пролетта на 1967 г. е свален с руска зенитна ракета в небето на Виетнам, нарече Русия „бензиностанция, която се прави на държава”, а съвсем наскоро високопоставен генерал от Пентагона констатира, че САЩ трябва да коригират стратегията си и да я пренасочат от „периферията към пряко противодействие на една възраждаща се и една зараждаща се геополитическа сила”.

Бъдещото развитие на геополитическата обстановка на планетата, в частност и в Европа, ще зависи преди всичко от изхода на двубоя между

очертаващите се три центъра на сила : САЩ, Китай и Русия,

като пресечна точка между които е Русия. САЩ ще се стремят да я подчинят и използват като ресурсна и военна сила в сблъсъка с Китай, а той ще се стреми да я използва като ресурсен тил в борбата със САЩ. Русия, от една страна, ще се стреми да възстанови сътрудничеството си с ЕС, за да оцелее в сблъсъка със САЩ, а от друга да увеличи влиянието си в постсъветското пространство и да подобри сътрудничеството си със страните от Тихоокеанския регион, за да се противопостави на експанзията на Китай.

В голяма степен геополитическото противопоставяне между посочените три центъра на сила в близко бъдеще ще зависи не само от успешното овладяване на новия, шести модел на материално производство, но и от техните военно-технически постижения към 2025-30 г., т.е. ще се определи от реализацията на техните военно-технически проекти. САЩ ще положат всички усилия да доизградят глобалната система за ПРО и за създаване на хиперзвукови ударни средства в съответствие с концепцията „Бърз глобален удар” – хиперзвуков летателен аппарат „Фалкон”, хиперзвукова крилата ракета X-51A и хиперзвуков планиращ боен блок (за „Фалкон” и междуконтинентални балистични ракети).

От своя страна, Китай ще се съсредоточи върху създаване на потенциал от новата напълно съвременна МБР „Дун фен-41”, от новите ядрени и конвенционални варианти на крилата ракета с голям обсег „Чан цзян-10” със земно, морско и въздушно базиране и от успешно завършване на програмата за развитие на ВМС.

Въпреки създадените икономически проблеми от наложените санкции Русия ще завърши изпитанията на новата МБР РС-26 „Рубеж” и ще комплектува с маневриращи хиперзвукови бойни глави проектираните сега МБР РС-28 „Сармат” и МБР с ж.п. базиране „Баргузин”, с които преодоляването на американската система за ПРО ще стане напълно реално. По всяка вероятност, за да се подсигури относно „Бързия глобален удар” на САЩ, тя ще добави роботизираната ядрена оръжейна система „Силует-6” като ново ударно средство в система „Периметър”.

Значително влияние върху характера и резултатите от противопоставянето в средносрочна перспектива ще окажат и разработваните сега маломощни ядрени боеприпаси с минимално и кратковременно радиоактивно заразяване, космичски ударни средства със земно и космическо базиране, включително и с радиоелектронно въздействие, роботизирани мини-ударни средства, способни да се самоорганизират при едновременно използване на голям брой от тях, оръжия на нови физически принципи (основно лазерни, микровълнови и електро-кинетични), както и пълно овладяване и непрекъснато използване на методите и формите за борба в информационно-кибернетичното пространство. В по-далечна перспектива значително предимство в геополитическия двубой ще има страната, успяла да формира интегрирана земно-морско-въздушно-космическа разузнавателно-ударна система, функционираща в реално време и в единно информационно поле.

България и противоборството Русия – САЩ

На присъединяването на Крим САЩ/НАТО отговориха с формиране на пояс от фронтови държави (със значение и на санитарен кордон между Русия и останалата част от Европа) и започнаха дислоциране на части на НАТО в тях. Същевременно Русия превърна Крим и Калининград в мощни сухопътни, военно-въздушни и военно-морски бази, обхващайки като с клещи пояса от фронтови държави.

След като НАТО създаде и разположи във фронтовите държава предни командни пунктове и реши да увеличи войските си на границата с Русия до 43 000, в отговор Русия започна подготовка за формиране отново на 1-ва гвардейска танкова и 20-та общовойскова армия, съответно дислоцирани на южния и западния участъци от границата с Украйна. При тези действия, обозначили противоборството Русия-САЩ/НАТО, мястото ни в него вече е определено : при евентуална война между НАТО и Русия

ние сме фронтова държава!

Страната ни предостави на САЩ/НАТО три военни бази на наша територия, което има отрицателна страна, тъй като базите стават важни първостепенни цели за поразяване от Русия в случай на война със САЩ/НАТО. Същевременно обаче това има и положително значение, защото базите на САЩ на наша територия стават важни за тях поради непредсказуемостта на Турция като съюзник по НАТО. В този аспект базите на САЩ на наша територия стават фактор за недопускане дестабилизация на страната ни.

От тази гледна точка по друг начин може да се разглежда протичащия процес в ДПС : отстраняването на Лютви Местан е дейност, недопускаща дестабилизация на страната, а „издигането” на Доган за „агент на Русия” е нелогично, защото тя едва ли ще работи за стабилизация на България при наличие на американски бази на наша територия! Но същевременно то е елегантен опит за разцепване и значително отслабване на ДПС, т.е. за намаляване влиянието на Турция. Ответният удар не закъсня и се материализира в лицето на новосформираната партия ДОСТ. Това показва, че дестабилизация на страната от Турция остава като възможност.

Дестабилизация е възможна и от страна на радикалния ислям.

Вече е ясно, че идеята за шариатски ислямски халифат е дългосрочен проект. Негов носител сега е “Ислямската държава”, която, колкото и да не искаме, има всички характерни признаци на държава, при това добре организирана. Затова и борбата с нея е продължителна и толкова трудна, а не само поради факта, че някои страни я използват за постигане на свои цели.

Идеята за шариатски ислямски халифат на практика придобива черти на национално-освободителна революция на арабския свят срещу вековната експлоатация от неоколониалните западни метрополии – независимо дали световната пропаганда ще я представя като терористично движение, ислямски джихад, тероризъм и др. Борбата, както при всяка революция (френската измисли гилотината, октомврийската масовите разстрели), е жестока и безкомпромисна. Радикалният ислям не прави изключение. Навярно обстановката в арабския /мюсюлманския свят така се представя, защото никак не е изгодно на Запада да нарече нещата със собствените им имена.

Идеята за шариатски халифат е ясна и разбираема от мюсюлманите и затова я подкрепят – ако ислямската държава на територията на Сирия и Ирак бъде унищожена, твърде е вероятно тя да възникне на друго място. Защото днес за нея воюват доброволци от около 60 страни, които са носители на посочената идея и които могат да започнат борба за осъществяването й във всяка мюсюлманска страна. Например, ненапразно вниманието днес се съсредоточава към Либия, където вече се намират няколко хиляди бойци, воювали за “Ислямска държава”. Ето защо е възможно дестабилизиране на всяка страна, присъединила се към борбата с него.

Борбата с тази идея, активирала интереса на крупни маси от мюсюлманското население, не може да успее само с военни средства – необходимо е целенасочено, всеобхватно и последователно политическо и идеологическо противопоставяне с нея. И още нещо – на това население трябва да се предостави възможност само да урежда живота си и само да използва природните си ресурси, без вмешателство или експлоатация от други страни. Ако тези условия се осигурят, но заплахите за създаване на световен халифат и терористичните акции продължат, тогава широкомащабното, масирано и ефективно силово въздействие става неминуемо.

Отчитайки потенциалната опасност от дестабилизация, България трябва да предприеме конкретни мерки за повишаване на отбранителната способност не само на въоръжените сили, но и на страната като цяло. В това отношение е целесъобразно, както вече трета година Клуб “Ракетни войски и артилерия” предлага на организираните конференции, да се приеме смесената система за комплектуване с личен състав – професианална за действащата армия и задължителна наборна за създаване на териториален резерв. Именно на териториален резерв, а не на нещо като Национална гвардия, защото проблемът е за подготовка на цялото население на страната и защото държавата може да се защити само, ако за това е готово цялото население, а не само част от него. Териториалният резерв трябва да бъде организиран така, че всеки преминал обучение в продължение, примерно 4-6 месеца и подлежащ на мобилизация, още от мирно време да знае командира си, мястото за формиране на подразделението и начина за получаване на необходимото оборудване и въоръжение. Осъществяването на този или на близък до него вариант ще позволи на държавата да разполага с подготвен резерв, който, при необходимост, ще бъде мобилизиран за кратко време и ще окаже необходимото съдействие не само при ликвидиране на възникнал въоръжен локален конфликт на наша територия, но и при оказване на помощ при техногенно или природно бедствие.

Авторът, о.з. п-к, доцент, д-р Гергин Гергинов, е зам.-председател на Клуб Ракетни войски и артилерия „Олимпий Панов”.

Източник:Гласове

Вашият коментар